Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Познавам Венеция само от прозореца си — каза Лилиан — и в няколкото часа на първата вечер.
— Значи, познавате я по-добре от мене. Аз я познавам от тридесет години.
Отново пред очите на Лилиан се заредиха канали, хотели, тераси с чието застлани маси и приготвени чаши. Отново слушаше плискането на леките вълни. Появи се тесен канал, напомнящ водите на Стикс. „Откъде ми е познато това място? — помисли Лилиан, а сърцето й се сви за миг. — Не следваше ли сега един прозорец с клетка с канарчета?“
— Къде се намира тази таверна? — попита тя.
— Близо до театъра.
— Има ли тераса?
— Да. Позната ли ви е вече?
— Съвсем бегло. Но не съм вечеряла там. Само съм минавала наблизо.
— Това е първокласно заведение.
Преди още да завият зад ъгъла, до слуха й достигна шум на вилици и чинии, глъч и смехове.
— Вие се смеете — каза Пестр. — Защо?
— Вече за втори път ми задавате този въпрос. Просто защото съм гладна и защото знам, че ще ми се предложи нещо за ядене.
Сервира им сам собственикът на заведението. Той им донесе разни морски деликатеси — пресни, пържени, варени, — както и наливно бяло вино.
— Защо сте тук сама? — запита Пестр.
— От каприз. Но скоро се връщам.
— Къде? В Париж ли?
— В Париж.
— При Клерфе?
— И това ли знаете вече? Да, при Клерфе.
— Няма ли да бъде малко прибързано? — каза Пестр предпазливо.
Лилиан се засмя.
— Вие сте упорит. Имате ли вече някакво предложение?
— Не, ако не желаете. Но ако пожелаете, да, и то без никакви условия. Защо, да речем, поне за кратко време не хвърлите един поглед наоколо си?
До масата им се приближи един човек с играчки. Той нави пружините на две плюшени кученца и ги пусна да вървят по масата.
— Вече не ми е до хвърляне на погледи — каза Лилиан. — Нямам време за повторения.
Пестр вдигна от масата плюшените кученца и ги върна на човека.
— Сигурна ли сте, че това са само повторения?
Лилиан кимна весело.
— За мене да. Промените в детайлите са без значение. А разните варианти не ме интересуват.
— Интересува ви, значи, само същността?
— Само онова, което ме вълнува. А то е същото, дори и когато мъжът се променя. Струва ми се, това имахте предвид, нали? Виждате, че реакциите ми са съвсем прости. — Човекът с играчките отново се приближи и постави на масата им играчка, представляваща двор с кокошки. Собственикът на заведението дойде и го прогони. После им сервира праскови в горящ ром и еспресо.
— Никога ли нямате чувството, че можете да пропуснете нещо? — попита Пестр.
Лилиан го погледна и не отговори веднага.
— Какво например? — попита тя след малко.
— Някое приключение. Някоя изненада. Нещо ново. Нещо, което не познавате.
— Когато дойдох тук, имах това чувство. Струваше ми се, че съм пропуснала всичко — Ню Йорк, Йокохама и Таити, Аполон, Дионисий, Дон Жуан и Буда… Сега вече това чувство изчезна.
— Откога?
— От няколко дни.
— И коя е причината?
— Разбрах, че човек може да пропусне само себе си.
— Как разбрахте това?
— Както си седях до прозореца в хотела.
— А сега ви питам за трети път, защо се усмихвате? — каза Пестр.
— Защото дишам, защото съм тук, защото е вечер и защото говорим глупости.
— Нима говорим глупости?
— Всичко, което говорят хората, е глупост. Тук имат ли коняк?
— Имат грапа, отлежала и много хубава — каза Пестр. — Знаете ли, завиждам ви.
Лилиан се засмя.
— Вие сте се променила — каза Пестр. — В Париж бяхте по-друга. Знаете ли в какво се състои разликата?
Тя сви рамене.
— Не знам. Може би в това, че съм изгубила една илюзия, илюзията, че човек има право на живот… а също навярно и тази, че светът е устроен несправедливо…
— Схващанията ви са съвсем безнравствени.
— Съвсем — повтори тя и изпи грапата си. — Надявам се, че ще ги запазя. Поне за известно време.
— Изглежда, че съм пристигнал малко късно — каза Пестр. — Закъснял съм с няколко часа или с няколко дни. Кога заминавате? Утре ли?
— В други ден.
— Това личи и по гласа ви. Жалко!
— Тази дума „жалко“ съвсем не е толкова безутешна, както си мисли човек.
— И това ли е резултат от последните ви прозрения?
— От днешните ми прозрения.
Пестр й помогна да стане.
— Надявам се да бъде резултат от утрешните ви прозрения.
— А изразът „надявам се“ — каза Лилиан — в замяна на това е много по-безутешен, отколкото човек си мисли.
XV
Клерфе потърси Лилиан в Париж и след като не я намери, реши, че се е завърнала в санаториума. Обади се там по телефона и разбра заблудата си. Продължи да я търси в Рим и в Париж, но никъде не откри следите й. На края, реши, че го е напуснала. Дори чичо Гастон, мърморейки, му съобщи, че не знае и не иска да знае къде е племенницата му. Клерфе се опита да забрави Лилиан и да се върне към предишния си живот, но постоянно имаше чувството, че е затънал в нещо лепкаво, от което не може да се освободи.