Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Една седмица след пристигането си в Париж той срещна Лидия Морели.
— Лястовичката отлетя ли? — запита го тя.
— Изглежда, ти е причинила сума главоболия. По-рано никога не се интересуваше от други жени.
— Тогава те е изоставила?
— Изоставила! — отговори Клерфе с усмивка. — Що за старомодна дума!
— Това е една от най-древните думи на света. — Лидия го наблюдаваше.
— Какво сега, ще разиграваме семейна сцена от хиляда осемстотин и деветдесета година ли?
— Значи, действително си влюбен!
— А ти ревнуваш.
— Аз ревнувам, а ти си нещастен. Има разлика, нали?
— Мислиш ли?
— Да. Аз знам от кого точно ревнувам, а ти — не. Заведи ме да пийна нещо.
Отидоха в един ресторант. През вечерта объркаността на Клерфе се превърна в озлобление срещу Лилиан. Обзе го първичната ярост на мъжа, когото са изоставили, преди сам да е изоставил. Лидия го бе жегнала на най-болното място.
— Време ти е вече да се жениш — каза тя след това.
— За кого?
— Това не знам, но вече си узрял за женитба.
— За тебе ли да се оженя?
Лидия се усмихна.
— Не бих искала да ти причиня и тази неприятност. Освен това нямаш достатъчно пари за мене. Ожени се за някоя богаташка. Има толкова жени с пари. Докога възнамеряваш да се състезаваш още? Та това е работа за младоци.
Клерфе кимна.
— Известно ми е, Лидия.
— Не прави такава слисана физиономия. Всички стареем. Човек трябва да си нареди живота, преди да е станало много късно.
— Сигурна ли си, че трябва?
— Не ставай глупак. Какво друго ни остава?
„Познавам човека, който не желае да си нарежда живота“ — помисли Клерфе.
— Вече намислила ли си за кого трябва да се оженя? Изведнъж започваш да проявяваш такива майчини грижи!
Лидия го погледна изпитателно.
— За това можем да поговорим. Ти си се променил.
Клерфе поклати глава и се изправи.
— Сбогом, Лидия!
Тя се приближи плътно до него.
— Ще се върнеш при мене, нали?
— От колко време се познаваме вече?
— Четири години с много прекъсвания.
— Да, тези години приличат на брокат, прояден от молци.
— Просто никой от нас не искаше да поема отговорност за другия. Всеки се стремеше да получи всичко и да не даде нищо…
— Не е вярно нито едното, нито другото.
— Но ние си подхождахме, Клерфе.
— Като всички хора, които не стават вече за нищо друго. Така ли е?
— Не знам. Да ти Открия ли една тайна?
— Каква? Че тайни няма и че всичко е тайна, това ли?
— Не. Така мислят мъжете. Ще ти открия една женска тайна. Нищо не е толкова лошо или толкова хубаво, колкото ни се струва, и нищо не е окончателно. Ела тази вечер при мене.
Клерфе не отиде. Бе изпаднал в апатия и се чувствуваше отвратително. Това не бе обикновеното настроение при подобни случаи. Той бе загубил не само Лилиан, бе загубил нещо от самия себе си. Без да забележи, бе възприел нещо от нейния маниер на живот, живот без мисъл за утрешния ден. Но човек не може да живее по този начин. Утрешен ден съществува, поне за него въпреки рисковете на професията му. Трябваше да съществува!
„Заради Лилиан аз се откъснах от всички — мислеше той с раздразнение. — Тя ме направи много по-млад, но и много по-глупав. По-рано щях да отида при Лидия Морели и щях да прекарам е нея толкова време, колкото ми се искаше и basta! А сега, само като си го помисля, започвам да се чувствувам като гимназист и знам, че ако го направя, след това ще усещам махмурлук като че съм пил лошо вино.“
„Би трябвало да се оженя за Лилиан — мислеше той. — Това е разрешението! Лидия има право, макар и не така, както тя си мисли!“ Изведнъж при тази мисъл се почувствува свободен и лек и сам се учуди на това. Никога преди не бе мислил да се жени, а сега неочаквано това му изглеждаше напълно в реда на нещата. И без друго не можеше да си представи повече своя живот без Лилиан. В това нямаше нищо трагично, нищо романтично и нищо сантиментално. Просто животът му без нея внезапно изгубваше всякакъв смисъл, превръщаше се в еднообразна поредица от години, приличащи на еднакви стаи, в които е угасена светлината.
Престана да я търси. Разбираше, че това е безсмислено. Ако тя се завърнеше в Париж, или щеше да дойде при него, или не.
Клерфе не предполагаше, че Лилиан вече е тук и че отново се е настанила в хотел „Бисон“. Тя искаше да остане още няколко дни сама. Той не трябваше да я види, преди да се е почувствувала достатъчно добре, за да изглежда здрава. Спеше почти през целия ден и никъде не излизаше. Тъй като куфарите й бяха на съхранение при него в „Риц“, трябваше да се задоволи със съдържанието на двете си пътни чанти, които бе взела със себе си в Сицилия.