Господарят на светлината [bg]

— И на мен ми мина тази мисъл. Този път, той вероятно ще се съгласи. Уверен съм, че иска да живее.

— Има начин да се да проверим това.

— Например?

— Психотестуване.

— И ако то покаже несъгласие с идеята на Небесата — тогава какво?

— А не може ли да променим мислите му — например, Бог Мара…?

— Не предполагах, че си подвластна на сантименталност, богиньо. Но изглежда, че ужасно държиш той да продължи съществуванието си, под каквато и да е форма.

— Може би.

— Но ти знаеш добре, че след това той може да е… доста променен. И никога вече няма да е същият. Възможно е дори да се изгуби неговият „талант“.

— С течение на времето се променят всички хора — менят своите възгледи, убеждения и вяра. Едни мисли потъват в дълбок сън, други се пробуждат. Но чувствам, че да се разруши талантът е трудна работа — докато продължава животът. По-добре да живееш, отколкото да умреш.

— Трябва да ме убедиш в това, прекрасна богиньо, стига да разполагаш с време.

— Колко време ще ти е нужно?

— Да речем, три дни.

— Три да бъдат.

— В такъв случай, да се настаним в Павилиона на Радостите, за да обсъдим пълноценно въпроса.

— Съгласна съм.

— Къде е в момента Бог Яма?

— Занимава се в работилницата си.

— Предполагам, някой дългосрочен проект.

— Не по-къс от три дни.

— Чудесно. Значи, все пак има малка надежда за Сам. Не съм напълно убеден, но съм готов да бъда убеден. Да, така е.

А осемръката статуя на богинята продължаваше да свири на виина и под звуците на нейната музика, те минаха през градината, в знойното лято.

Хелба живееше на самия край на Небесата, там, където започва дивата пустош. Толкова близо до гората се намираше дворецът, наречен Грабеж, че когато животните се промъкваха през полу-прозрачната бариера неволно го докосваха, а от стаята наречена Насилие се виждаха виещите се из джунглата пътеки.

Именно в тази стая, чийто стени бяха отрупани с крадени от предишните превъплъщения съкровища, Хелба покани своя гост, наречен Сам.

Хелба беше богът/богинята на крадците. Никой не знаеше истинския пол на Хелба, защото той/тя имаше навика да го сменя при всяко превъплъщение.

Сам впери поглед в стройната мургава жена, която носеше жълто сари и жълт воал. Ноктите на краката й както и сандалите бяха в канелен цвят, а в смолисто-черните й коси беше затъкната тиара.

— Моите симпатии, Сам, — поде Хелба с нисък и плътен глас, — са на твоя страна. — Само в онези периоди на моя живот, когато се прераждам в мъж, аз се сдобивам с Атрибут и започвам да грабя.

— Навярно и сега можеш да приемеш своя Облик.

— Разбира се.

— И да се сдобиеш с Атрибут?

— Вероятно.

— Но няма да го направиш?

— Не, докато съм в женско тяло. Като мъж, изпитвам желание да грабя каквото и откъдето мога… Виждаш ли трофеите, които висят на отсрещната стена? Онзи грамаден плащ от сини пера принадлежеше на Шрит, главатарят на демоните от Катапутна. Откраднах го от неговата пещера, когато заспаха упоените от мен кучета на ада. А онзи скъпоценен камък, който непрестанно мени формата си задигнах от самия Купол на Жаравата, по който се изкачих с привързани на ръцете и краката вакуумни дискове, докато под мене Майките…