Господарят на светлината [bg]

— Това е твоят последен шанс! — извика, но Сам продължаваше да се възнася.

Яма стреля и в отговор някъде високо над тях с оглушителен трясък се разцепи куполът.

— Той е приел Облик и е овладял своя Атрибут — рече Так. — Затова обузда енергията на твоето оръжие.

— Защо не го спря? — запита Яма.

— Не можах, Господарю. Бях под въздействие на неговия Атрибут.

— Няма значение — отвърна Яма. — Третият часовой ще го надвие.

Подчинил гравитацията на волята си, той продължаваше да се издига.

Ала докато летеше, изведнъж забеляза, че след него се носи някаква сянка.

Мяркаше се някъде в периферията на полезрението му. Но както и да въртеше глава, все му се изплъзваше. И винаги оставаше там — и растеше.

А отпред се виждаше вратата, която водеше навън. Талисманът можеше да отключи тази врата, да сгрее Сам в студа отвън и да го отнесе където поиска…

Но отзад се чуваше шумът от ударите на могъщи криле.

— Бягай! — извика нечий глас в главата му. — По-бързо, Обуздателю! Бягай по-бързо! Бягай по-бързо!

Това бе едно от най-странните усещания, които някога е изпитвал.

Почувства как се носи напред все по-бързо.

Но нищо не се променяше. Вратата оставаше на същото разстояние. Независимо от усещането за главозамайваща скорост, той не помръдваше.

— По-бързо, Обуздателю, по-бързо! — викаше оглушително обезумелият глас. — Помъчи се да надминеш вятърът и мълнията!

Той се опита да превъзмогне измамното усещане за движение.

И тогава върху него се стовариха могъщите ветрове, които се носеха из Небесата. Той се пребори с тях, но сега вече гласът звучеше съвсем наблизо, макар наоколо да не се виждаше нищо, освен сянката.

— „Крилати коне са чувствата, а тяхна цел са пътищата — изрецитира гласът. — Ще загубиш своята проницателност, ако не умееш да съсредоточаваш своя разум.“

Едва сега Сам позна, че някой зад гърба му произнася мъдрите строфи на Ката упанишад.

— „И тогава, — продължаваше гласът, — стават необуздани чувствата като диви и зли коне, чийто юзди са в ръцете на слаб кочияш.“

И светкавици пронизаха небето и го обви тъмнина. Той се опита да обуздае енергията, която го бе пленила, но не откри нищо, за което да се вкопчи.

— Всичко това не е реално! — извика гневно Сам.

— Кое е реално и кое не е? — отвърна гласът. — Ето че конете ти избягаха.

Последва миг на ужасяващо плътна тъмнина, сякаш се носеше през вакуума на собствените си чувства. След това — болка. И накрая — нищо.

Трудно е да си най-стария действащ бог-юноша.

Той влезе в Залата на Карма, поиска среща с някой от наместниците на Колелото и не след дълго един от тях се появи, същият, на когото преди два дни бе отказал психотестуване.

— Е? — запита той.

— Простете за задържането, Господарю Муруган. Хората ми взимат участие в приготовленията за сватбата.

— И те се разхождат навън, вместо да приготвят моето ново тяло?