Господарят на светлината [bg]

— Ще ми предадеш ли всички пълномощия по този въпрос, Създателю?

— С удоволствие.

— А за десерт да подхвърлим Царят на Крадците, а?

— Така да бъде.

— Благодаря ти, могъщи.

— Дребна работа.

— Не съвсем. Лека нощ.

— Лека нощ.

Разказват, че през този ден, този велик ден, Бог Вайю спрял небесните ветрове и над Града и гората Канибурха се спуснал покой. Цитрагупта, слугата на Бог Яма, запалил величествен огън на Края на света, като използвал ароматични дърва, смоли, парфюми и скъпи одежди и на този огън положил Талисмана на Обуздателя и наметалото на Шрит, главатарят на демоните от Катапутна; а положил също там менящия формата си скъпоценен камък на Майките, от Купола на Жаравата и шафрановото расо от пурпурната горичка край Алундил, за което казват, че принадлежало на Татхагата, наречен още Буда. Мъртва тишина царяла на сутринта, след нощното тържество на Първите. Нищо не помръдвало в Небесата. Някои твърдят, че в горните слоеве на атмосферата летели невидими демони, но се страхували да се спуснат към мястото, където се съсредоточавала толкова голяма сила. Казват, че многочислени били знаците и знаменията, предвещаващи падането на един от всемогъщите. А теолозите и свещените летописци пишат, че онзи, когото наричат Сам се отрекъл от ереста, която проповядвал и се предал на милостта на Тримурти. Разказват също, че богинята Парвати, която била или негова жена, или майка, сестра, дъщеря, а може би по малко от всичко, избягала в тази нощ от небесата и заживяла в скръб сред вещиците на източния континент, на които била роднина. А на зазоряване, Великата Птица наречена Гаруда, чийто клюн разбива колесници, се размърдала в клетката си и надала пронизителен писък, който се разнесъл из Небесата, изпочупил всички стъкла, а ехото му се затъркаляло по земята и пробудило дори заспалите мъртвешки сън. Сред неподвижното лято на Небесата, започнал денят на Любовта и Смъртта.

Празни били улиците на Небесата. Боговете се спотайвали в своите убежища и чакали. Здраво затворени били всички Небесни порти.

Крадецът и онзи, когото последователите му наричали Махасаматман (и го смятали за бог) били освободени. Във въздуха подухвал неочакван хлад.

Високо, високо над Небесния град, на една площадка на самия връх на Километричната Кула, стоял Повелителят на Илюзията, Мара Сънотворецът. И бил облечен той с разноцветно наметало. Ръцете му били вдигнати и мощта на всички останали богове нахлувала през тях, сливайки се с неговата.

А в главата му се оформяла мечта. И той я излял навън, както вълните заливат пясъчния бряг.

От древни времена, още откакто ги създал Бог Вишну, Градът и дивата пустош споделят обща граница, но не се докосват, достъпни са и същевременно са разделени от огромно разстояние — не в пространството, а вътре в разума. Съвсем конкретна била причината, поради която ги създал така Вишну-Съхранителят. И сега никак не одобрявал вдигането на тази бариера, макар временно и съвсем ограничено да било то. Защото не искал Вишну да вижда как дивото прониква в Града, който бил издигнат като триумф на реда над хаоса.