Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
Със затворена уста, давейки се от дима, тя прекоси стаята и стигна до него, чувствайки засилването на огъня от тази страна на стаята. Куентин я гледаше втренчено, докато тя, сграбчила отпуснатата му ръка, се опитваше да напипа пулса на китката му. Ръката беше топла, но нали всичко в стаята беше горещо и ставаше още по-горещо… Не успя да открие пулс. Хвана го за раменете и се опита да го извлече навън, но той беше прекалено тежък. С всяка клетка от тялото си Нина усещаше, че той е мъртъв.
Пламъците, изпепелили завесите, се усилваха и започваха да облизват тавана. Част от горящия покрив се сгромоляса, разгоряха се десетки мънички огньове.
На пода лежаха зелени слънчеви очила „Вюрнътс“. Пресегна се и ги грабна, знаеше на кого могат да бъдат.
— Джейсън! Джейсън!
Тя изскочи от предната врата. По блузата й играеха змиевидни искри, които започнаха да горят. Нина я разкъса и изгаси, после изтича към колата. Зад нея пращящият огън търсеше още храна, обгърна стените и проникна през дървения покрив, където се завъртя в дивашки танц на фона на тъмното небе…
Тя скочи в бронкото и превключи на задна…
Предните прозорци на бунгалото експлодираха, отломките се разхвърчаха в радиус от шест метра, толкова близо…
После островърхият покрив започна бавно да се свлича, падайки със свистене на една страна. Огнените езици лакомо изпълзяха изпод новите пукнатини и процепи. Имаше чувството, че целият свят се подчинява на огъня, като че ли беше направен от картон.
Даде назад, но продължаваше да стои на пътя, а очите й безпомощно гледаха бунгалото. Тогава чу ужасен звук, като че ли някой засмукваше нещо.
Едната част на бунгалото гореше, изправяйки срещу бронкото синкаво-оранжевите си пламъци и задушливия горещ въздух. Отвсякъде хвърчаха горящи трески.
Тя беше на шосето. Пусна ръцете си от волана и извади клетъчния телефон. Не. Прибра го обратно и подкара към къмпинга, където на идване беше забелязала телефонна кабина. Блъсна монетата в процепа и набра 911.
— Пожар! — крещеше. — На Райт Лейк! Бързо!
Когато започнаха въпросите, тя постави обратно слушалката и пое към главния път.
По целия път надолу в планината очите й го търсеха. Тя викаше името му през пустата равна местност и през тъмната гора. Но Джейсън не отговори. На Еко Съмит тя чу сирените, а после видя и мигащите червени лампи на пожарните от Тахо, които идваха срещу нея.
Паркира колата на алеята пред Мат и с треперещи пръсти бръкна в джоба си за ключовете от къщата, извади ги и ги постави на предната седалка до слънчевите очила „Вюрнътс“, с осаждени стъкла.
Очилата на Джейсън.
Част 2
17
Изминаха две седмици.
Джейсън беше изчезнал. Можеше да е мъртъв, а можеше и да е избягал. Полицията продължаваше да го търси. Смъртта на Куентин де Биърс се разследваше като убийство. Сара и Моли се бяха затворили в къщата на Риджън Бийч и отказваха да говорят с когото и да било. Положението беше като затишие пред буря.
Нина не каза на никого, че е ходила до Райт Лейк. Трябваше й време, за да разбере защо бе взела очилата от пода на бунгалото и защо беше решила да се обади в полицията от монетен автомат и така да попречи на проследяването на обаждането.
Тя не съдействаше на полицейското разследване и прикриваше улики за възможно престъпление, а това бяха нарушения, които лесно можеха да доведат до лишаване от адвокатски права и прекратяване на юридическата й кариера. Тя се бавеше да разкаже в полицейското управление за онова, което бе видяла, и така застрашаваше себе си с всеки изминал ден. Това още повече я плашеше. Въпреки това продължаваше твърдо и инстинктивно да се бори с потока от основания, каращи я да съдейства на разследването.
Около седмица след пожара се събуди към три през нощта, а главата й гореше. Беше сънувала вълните на Алсимор.
Когато беше на петнадесет, в гимназията Пасифик Гроув, Нина се научи да кара сърф. Учеше я един приятел, който й помогна да си намери гумиран костюм и дъска. Тя продължи да кара и след края на учебната година, от Алсимор до Санта Круз, почти шестдесет мили край брега. През повечето време беше сама или с Мат. Две години живя заради студените чисти вълни, заради оня истински момент, когато се понасяше с дъската по развълнуваното море.
Карането на сърф я накара да осъзнае абсолютното безстрастие на природата. Вълните бяха могъща сила, понякога предвидима, но изцяло безразлична към мъничкото същество в гумиран костюм, опитващо се да се задържи върху тях. Когато беше възможно, тя съгласуваше движенията си с техните, наслаждавайки се на силата им, но по-често се налагаше да им се противопоставя. Научи се да ги улавя, миг преди да се разлеят, да отмерва движенията си и да влиза навътре дори когато беше твърде уморена, да кара бързо, преодолявайки онези, които бяха много големи и опасни, или да се гмурва, за да ги избягва.