Юмрукът на правосъдието
- Автор: О’Шонеси Пери
- Серия: nina reilly #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на правосъдието». Краткое содержание книги:
Искаше му се да я види, преди да се сбогуват. Имаше огромно желание да поговори с нея. После се отърси от това усещане и позвъни на Ким. Чу сочния й алт, който съобщаваше на света, че тя ще е извън града за няколко дни и молбата да се остави съобщение.
Добре, по дяволите. Сакът му за тенис, пълен с мръсни дрехи и съоръженията му вече бяха натоварени в багажника, а още сутринта беше освободил стаята в хотела. Сви рамене и се качи в колата.
По пътя извън града спря да хапне нещо. Макар че беше едва пет и половина, беше толкова мрачно, като че ли денят свършваше. На шосето край Еко Съмит започваше неговият сто и тринайсет километров път, сто и тринайсет хиляди метра надолу съм Сакраменто, където щатската магистрала номер пет щеше да го отведе на юг към Пачеко Пас и към къщи. От тонколоните звучеше куул джаз, а отоплението работеше за първи път през този сезон.
Ликуването му беше отминало. Новините от Джинджър преобръщаха нещата, но имаше още толкова много несвършена работа в Тахо. Той беше съживил от пепелта „случая Мийд“ и не искаше да го изоставя. А и Нина го безпокоеше. Нейният случай беше опасен, от типа екшън на живо, което не му харесваше. Тя му се беше обадила, а той не можа да й помогне много. И Ким — още една гореща ситуация.
Той можеше да обърне колата и да се върне, но ако го направеше, щеше да изгуби най-малко двама от постоянните си клиенти в Кармел, което щеше да се отрази чувствително на бюджета му през следващите месеци.
Колебаейки се все още, той отмина табелата за Райт Лейк, някъде нагоре в планината, на шестнайсет километра от главния път отдясно. Стори му се, че в края на огледалото за обратно виждане зърна очуканата бяла кола на Нина, която пълзеше по онзи път. Вече имаше и халюцинации.
Той продължи напред.
На върха пътят стана равен и Нина навлезе в ниска алпийска гора. Прекоси красива местност, на около две хиляди метра над морското равнище, над която вече нямаше планини. Продължи още няколко километра по изровения, пълен с дупки път, без да види никаква следа от хора или от животни, а после от мрака на небето попадна в мрака на дърветата, защото пътят навлезе в гъсто залесена гора.
На няколко места имаше следи от изсичане на дървета: камион, натоварен с трупи, стърготини и изпочупени парчета дърва, разхвърляни по пътя, но не и хора. Облаците бяха надвиснали над тесния път и тя караше с трийсет километра в час. Дори и шумът от мотора беше затихнал. Скоро щеше да се стъмни.
Най-после стигна до табелата „Райт Лейк — къмпинг и бунгала.“ Докато се приближаваше бавно към първото бунгало, което изникна пред погледа й, през дърветата забеляза малкото езеро, зелено и спокойно. Както и при повечето от езерата в басейна на Лейк Тахо, и тези бунгала бяха построени точно до брега, а на много от тях верандите бяха надвиснали над водата. Повечето имаха дървени капаци по прозорците, предпазващи от вятъра. Всяка къщичка имаше собствен резервоар за вода и лятна кухня. На фона на последните късчета светлина тя не можа да забележи следи от електрически жици. На летните обитатели със сигурност им харесваше да се връщат в деветнайсети век. Вероятно прекарваха времето си, като ловяха риба с канута или се катереха по скалите наоколо, а вечер, под светлината на петромаксовите лампи, редяха картинни мозайки.
Бунгалото, което търсеше, беше малко по-настрани от другите, със собствен черен път, който свършваше на самия бряг.
Беше потънало в мрак, но тя забеляза отблясъци от светлина по ъглите.
На пътя нямаше кола. Тя въздъхна с облекчение. Вътре нямаше никого. Но онази светлина…
Първото й почукване беше толкова колебливо, че едва ли някой би могъл да го чуе. И все пак тя дочу в отговор някакъв звук, плах и лек, като прошумоляване на перде. Отвътре лъхаше топлина. Тя потропа отново: рязко и делово, служебно почукване. Никакъв отговор, с изключение на онова едва доловимо прошумоляване. Натисна бравата.
Вратата беше отключена. Онова, което шумолеше беше огън.
Огънят идваше от всички страни. В ъглите се движеха горещи сенки. Скована от изненада, тя видя как завесите станаха на пепел. Близо до тях на пода беше проснато нещо, което излъчваше сладникава, противна воня на разлагащ се труп, смесена с миризмата на бензин, нещо, увито в димящо одеяло, нещо голямо — мили Боже, това беше човек, това трябва да беше тялото на Рей де Биърс…
Тя отстъпваше назад, когато видя Куентин де Биърс, проснат до димящото канапе, устата му беше застинала в изкривена гримаса, като че ли щеше да каже нещо, очите му — широко отворени и неподвижни, с обгорени вежди. Дрехите му също димяха.