Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Комбинираният шерифски офис и баронски затвор се намираше на Хил Стрийт, с изглед към залива. Роланд предположи, че са малко отчаяните пияници или скандалджиите в Средния свят, които се събуждат сутрин с такава прекрасна гледка: редици от пъстроцветни къщи-лодки на юг, докове точно пред тях, мъже, които ловят риба, докато жените им оправят платната и мрежите… Малкият флот на Хамбри се носи из бистрата вода в залива — сутрин спускат мрежите и вечер ги прибират.
Повечето сгради на Хай Стрийт бяха тухлени, но тук горе, в търговската част на Хамбри, се издигаха здания като в гилеадския старинен квартал. Бяха добре поддържани, с ковани железни порти и пътечки, успоредно с които растяха дървета. Покривите бяха оранжеви, а капаците затворени заради лятното слънце. Тримата яздеха по улицата, копитата на конете им чаткаха по изтърканите камъни. Не беше за вярване, че северозападната част на Сдружението — древните земи на Илд, кралството на Артур — може да бъде застрашена от превземане.
Затворът беше увеличено копие на пощенската станция или земевладелския офис — и умалено копие на градската заседателна палата. Като се изключат, разбира се, решетките на гледащите към малкото пристанище прозорци.
Шериф Херк Авери имаше огромен корем и носеше униформа в цвят каки. Сигурно беше наблюдавал през шпионката, защото вратата се отвори, преди Роланд да посегне към дръжката. Шерифът застана на най-горното стъпало и разпери ръце, като че искаше да ги прегърне. Дълбоко се поклони (по-късно Кътбърт сподели как се е страхувал, че дебелакът ще се изтъркаля надолу по стълбата) и им пожела многобройни прекрасни утрини, потупвайки като луд по гърдите. Усмивката му беше толкова широка, че сякаш щеше да разреже главата му на две. Тримата заместници, които изглеждаха по-скоро като фермери, облечени в хаки като шерифа, се струпаха на вратата зад Авери и зяпаха с отворени усти. Точно това си беше — зяпане — просто няма друга дума за такова неприкрито любопитно и напълно неовладяно взиране.
Авери се ръкува с всяко момче, като продължи да се кланя, докато траеше церемонията. Когато най-сетне свърши, той ги въведе вътре. Помещението беше прохладно въпреки силно приличащото лятно слънце. Това се дължеше на тухлите, разбира се. Беше голям и по-чист от който и да е шерифски офис, който Роланд някога беше виждал… А той беше влизал в поне половин дузина през последните три години, докато съпровождаше баща си на няколко кратки пътувания и на една по-дълга патрулна обиколка.
В средата имаше бюро с капак, отдясно на вратата висеше табло за обяви (едни и същи оръфани листа се използваха неколкократно, тъй като хартията беше рядка ценност в Средния Свят), а в далечния ъгъл се намираше сандък с две пушки. Те бяха толкова древни, че Роланд се зачуди дали изобщо още се намират амуниции за тях. Той се чудеше и дали могат да стрелят, ако се наложи. Отляво на арсенала беше отворената врата към самия затвор — по три килии от двете страни на къс коридор, откъдето се разнасяше миризмата на серен сапун.
„Почистили са заради пристигането ни — помисли си Роланд. Беше удивен, трогнат и притеснен. — Почистили са така, сякаш сме част от отрядите на Вътрешното баронство — щатни войници, които биха направили сериозна инспекция… а не три хлапета, които си отработват наказанието.“
Но пък дали тази загриженост от страна на домакините им беше необичайна? Все пак те бяха от Ню Канаан и хорицата в това забутано ъгълче като нищо можеха да си ги представят като истински високопоставени гости.
Шериф Авери им представи заместниците си. Роланд се ръкува и с тримата, без да се опитва да запомни имената им. Кътбърт трябваше да се грижи за това — и рядко се случваше да пропусне някого. Третият заместник, плешив и с увиснал през врата монокъл, дори падна на едно коляно пред тях.
— Не прави така, идиот нещастен! — извика Авери и го изправи на крака, като го дръпна за врата. — Какво ще си помислят за теб? Освен това ще ги притесниш, тъй ще стане.
— Всичко е наред! — каза Роланд (всъщност, беше много притеснен, но се постара да не го показва). — Наистина не сме нищо специално, знаете…
— Нищо специално — Авери се разсмя. Коремът му, отбеляза Роланд, не се тресеше както човек би очаквал. Беше по-стегнат, отколкото изглеждаше. Същото би могло да се отнася и за собственика му. — Нищо специално, казва той. Те са преминали петстотин или повече мили от Вътрешността, първите ни официални посетители от Сдружението, откакто един стрелец мина по Великия път преди четири години. А той твърди, че не са нищо специално. Ще седнете ли, момчета? Имам ракия, която сигурно няма да искате в този ранен час, а може и въобще да не пиете, като ви гледам годинките. Извинете, че тъй грубо споменавам младостта ви, защото това не е нещо, от което да се срамувате, тъй си е. Всички сме били млади някога. Имам също и студен чай, който ви препоръчвам най-сърдечно, щото жената на Дейв го е правила и тя има златни ръце поне що се отнася до нещата, които се слагат в чайници.