Песента на Сузана
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #6
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Песента на Сузана». Краткое содержание книги:
За да роди „мъничето“ си, майката-демон Мия обсебва тялото на Сузана Дийн и използва силата на Черната тринайсетица да се върне в Ню Йорк през лятото на 1999 година. Градът е непознат на Сузана… и ужасяващ за „ничията дъщеря“, с която тя споделя тялото и съзнанието си.
За да оцелее Кулата, трябва да бъде спасена Сузана и да се попречи на „Сомбра Корпорейшън“ да отнеме от Калвин Тауър празния парцел с розата.
Докато Джейк, отец Калахан и Ко се опитват да предпазят Сузана от смъртта, която я очаква в „Дикси Пиг“, с помощта на магията Роланд и Еди се пренасят в Мейн през лятото на 1977 година. Попадат в свят, който не само е реален, но и много опасен. Освен това там живее авторът на книгата „Сейлъмс Лот“, който е смаян от появата им, както те — от срещата с него…
— Що се отнася до стария ми форд…
— Ще го оставим или тук, или някъде наблизо — успокои го Еди. — Не се тревожи — или ти, или някой твой приятел ще го намери.
Кълъм се усмихна.
— Направо ми взе думите от устата.
— Vaya con dios — рече му младият стрелец.
Кълъм се усмихна.
— Да ти се връща двойно, синко! И внимавайте с тези пришълци! — Направи кратка пауза. — Според разказите на очевидците някои от тях хич не са дружелюбни.
След тези думи мъжът с бархетната риза запали двигателя на камиона и потегли. Роланд се загледа след отдалечаващото се превозно средство и само каза:
— Дан-тет.
Еди кимна. Дан-тет. Малкият спасител. Тази дума описваше Джон Кълъм — вече изчезнал от живота им като старците от Ривър Кросинг — почти толкова точно като всяка друга. Той се бе отдръпнал завинаги от пътя им, нали? Само дето Еди не можеше да потисне усещането си, че имаше нещо в начина, по който Джон говореше за приятеля си във Върмонт…
Параноя.
Чисто и просто параноя.
Еди изхвърли тази мисъл от съзнанието си.
ЧЕТИРИ
Тъй като нямаше никаква кола и следователно никаква постелка пред шофьорската седалка, под която да надзърнат, Еди възнамеряваше да провери стъпалото на верандата. Преди обаче да направи и една крачка в тази посока, Роланд го сграбчи за рамото с лявата си ръка и посочи с другата. Това, което младият стрелец видя, беше обрасъл с храсталак склон, спускащ се към водата, както и покривът на нещо, което по всяка вероятност представляваше друг навес за лодки. Зелените му керемиди бяха покрити с тънък пласт изпопадали борови иглички.
— Там има някой — прошепна Стрелеца, а устните му се движеха едва-едва. — Най-вероятно по-малко глупавият от двамата. Мисля, че в момента ни гледа. Вдигни си ръцете.
— Роланд, мислиш ли, че това е разумно?
— Да — отвърна по-възрастният мъж и вдигна ръце.
Еди си помисли дали да не го попита откъде е толкова сигурен в това, ала и бездруго знаеше как щеше да му отговори неговият дин — интуиция. Интуицията беше неговата специалност.
Въздъхвайки тежко, младият мъж вдигна ръце до раменете си.
— Дипно! — извика Роланд към навеса за лодки. — Арон Дипно! Ние сме приятели, а времето ни изтича! Ако си там, покажи се! Трябва да проведем съвещание!
След малко се чу старчески глас:
— Как се казвате, господине?
— Роланд Дисчейн от Гилеад, наследник на Елд. Мисля, че знаеш това.
— И какъв е занаятът ви?
— Разговарям с олово! — извика Стрелеца и Еди усети как кожата му настръхва. Продължителна пауза. След това:
— Те убиха ли Калвин?
— Това е нещо, което не знаем — обади се по-младият стрелец. — Ако знаеш повече от нас, защо не дойдеш тук и не ни кажеш?
— Ти ли си онзи младеж, който се появил, докато Кал се пазарял с оня никаквец Андолини?
Еди почувства как гневът му се възпламенява отново при думата „пазарял“. Тя представяше в много интересна светлина събитията, които се бяха разиграли в задната стаичка на книжарничката на господин Колекционер на редки издания.
— Пазарлък? Така ли ти каза Тауър? — После, без да чака отговор, продължи: — Да, аз съм този човек. Ела тук, за да си поговорим.
Никакъв отговор. Изтекоха най-малко двайсет секунди. Младият стрелец тъкмо си пое дъх, за да извика отново на Дипно, ала Роланд сложи ръка на устата му и поклати глава. Изнизаха се още двайсет секунди, след което се чу изскърцването на ръждясалите панти и един висок, кльощав мъж излезе от лодкарницата, примигвайки като бухал на светло. В едната си ръка държеше за дулото голям черен пистолет. Дипно го вдигна над главата си.
— Това е „Берета“, не е зареден! — извика. — Има само един пълнител и той е в спалнята под чорапите ми. Заредените оръжия ме изнервят. Чухте ли?
Еди въздъхна. Такива хорица бяха своите най-големи врагове, както би казал брат му Хенри.
— Чухме — рече му Роланд. — Няма от какво да се притесняваш.
И — чудесата май нямаха край — Дипно отиде при тях.
ПЕТ
Кафето, което им направи, беше по-хубаво от това, което бяха пили в Кала Брин Стърджис, по-хубаво от всяко, което Роланд беше опитвал от времето, което бе прекарал в крайморското баронство Меджис. Дипно им предложи и ягоди — култивирани и купени от магазина, както им каза, ала Еди беше буквално опиянен от сладостта им. Тримата седяха в кухнята на бунгало № 19, собственост на Джафърдс за отдаване под наем, отпиваха от ароматното кафе и топяха сочните червени плодове в купа със захар. Към края на разговора им и тримата мъже изглеждаха като наемни убийци, изцапани пръстите си с кръвта на последната си жертва. Незареденият пистолет на Дипно лежеше забравен на перваза на прозореца.