Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
След пристана на квартал Джадроуби земята се издигаше на четири тераси на изток. Равни калдъръмени платна, изтъркани до лъскава мозайка, издаваха Търговските улици на квартала, всичко пет на брой, единствените подстъпи през Блатния квартал и към следващата тераса с Крайезерния квартал. Оттатък кривите улички на Крайезерен дванайсет дървени порти водеха към квартала Дару, а от Дару други дванайсет — пазени от Градската стража и подсилени с железни порти кули — свързваха долния с горния град.
На четвъртата, най-високата тераса тънеха в мрачен покой именията на знатното съсловие на Даруджистан, както и на по-известните магьосници. На пресечката на Стария кралски път и улица „Гледка“ се издигаше хълм с плоско било, а на него се намираше палатата „Величие“, където всеки ден се събираше Градският съвет. Хълмът беше обкръжен с тесен парк с настлани с пясък алеи, лъкатушещи между вековни акации. При входа на парка, близо до хълм Високи бесилки, се издигаше масивна, грубо иззидана каменна порта, последната оцеляла останка от увенчавалия някога хълма замък „Величие“.
Времената на кралете отдавна бяха приключили в Даруджистан. Портата, известна като Деспотския барбикан, се издигаше сурова и грозна, с дантелата си от пукнатини, като писание за древна тирания.
В сянката на единствения масивен трегер на Барбикана стояха двама мъже. Единият, подпрял рамо на проядения каменен зид, носеше плетена ризница и пелерина от щавена кожа с инсигниите на Градската стража. От колана му висеше ножницата на обикновен къс меч — от дългата употреба кожата, увита около дръжката му, бе станала гладка и лъскава. На другото му рамо беше опряна пика. Краят на среднощния му наряд наближаваше и той търпеливо чакаше пристигането на смяната. Очите на часовия от време на време пробягваха към втория мъж, с когото беше споделял това място през много други нощи в последната година. Погледите, които хвърляше към добре облечения благородник, бяха потайни и безизразни.
Както всеки друг път, когато съветник Търбан Орр идваше при тази порта в този замрял нощен час, благородникът едва ли смяташе пазача за достоен за височайшето му внимание; нито беше показал с нещо, че е познал, че всеки път човекът е един и същ.
Търбан Орр изглеждаше лишен от търпеливост човек — крачеше непрестанно напред-назад и нервничеше, от време на време се спираше, колкото да намести на раменете си обсипаното си със скъпоценни камъни тъмночервено палто. Лъснатите ботуши на съветника чаткаха с всяка негова крачка и отекваха тихо под Барбикана. Погледът на пазача се спря на облечената в ръкавица ръка на Орр, отпусната върху дръжката на сабята за дуелиране, и забеляза, че показалецът почуква в ритъм с чаткането на ботушите.
В ранната част на караула си, много преди да се появи съветникът, часовоят щеше да обикаля бавно около Барбикана, да посяга от време на време, за да пипне древния мрачен каменен зид. Шестте години нощно бдение при тази порта бяха укрепили близката връзка между мъжа и грубо издялания базалт: той познаваше всяка пукнатина, всяка драскотина на длетото; знаеше къде се е разхлабила мазилката, къде времето и стихиите са изтръгнали хоросана между камъните и са го стрили на прах. И знаеше също така, че привидната му слабост е заблуда. Барбиканът и всичко, което той олицетворяваше, търпеливо продължаваше да чака като едно привидение от миналото, жадно за новото си прераждане.
А това, отдавна се беше заклел часовоят, той никога нямаше да позволи — доколкото подобни неща бяха във властта му. Деспотският барбикан му даваше всички основания да бъде това, което беше: „Трошач на кръгове“, шпионин.
И съветникът, и стражът очакваха появата на другия — онзи, който се появяваше винаги. Търбан Орр щеше да изръмжи както обикновено, възмутен от мудността му; после щеше да сграбчи другия под мишницата и двамата щяха да минат под унилия трегер на Барбикана. И с очи, отдавна привикнали с мрака, пазачът щеше да огледа лицето на другия, да го жигоса неизличимо в силната си памет, скрита зад безизразните му, невзрачни черти.
Докато двамата членове на Съвета се върнеха от разходката си, стражът щеше да е освободен и отдавна да е тръгнал по пътя си, за да отнесе съобщението според указанията на своя господар. Ако се задържеше късметът му на Трошач на кръгове, можеше и да надживее гражданската война, в която, както чувстваше, скоро щеше да затъне Даруджистан — и да не се притеснява от малазанската мъст. Само по един кошмар наведнъж, често си казваше той, особено в нощ като тази, когато Деспотският барбикан сякаш шепнеше с насмешлива увереност заканата си за възкресение.