Потомците на Шанара

— Ще ми се да останеш още малко. Рен — тихо каза Пар, а отчаянието тихо се раздвижи в стомаха му при мисълта, че ще остане сам да се бори с всичко.

— Защо не дойдеш и ти? — отговори тя — По-добре ще си в Западната земя.

Пар погледна Кол, които се намръщи. Морган отмести поглед. Пар въздъхна и поклати глава:

— Не, ще трябва сам да реша. Искам да го направя, преди да се замисля къде трябва да отида.

Тя кимна, като че ли го разбра. Събра нещата си и отиде до него.

— Може би щях да реша друго, ако имах магия, за да ме защитава така, както я имате вие с Уокър. Но я нямам. Не притежавам нито молитвената песен, нито учението на Коглайн, та да разчитам на тях. Имам само торбичката с оцветените камъчета. — Отново го целуна. — Ако ти трябвам, можеш да ме намериш в Търфинг. Пази се, Пар.

Замина си от лагера, последвана от Гарт. Минути по-късно те бяха вече като точици на хоризонта, а конете им почти не се виждаха. Пар продължи да гледа след тях дори когато вече бяха изчезнали. След това погледна на изток след Уокър Бо. Почувства, че са били откраднати частици от него.

Кол настоя да хапнат нещо, защото нямаше смисъл да размишляват на празен стомах. Пар остана благодарен от тази почивка, защото не му се искаше да взема решението си, докато беше отчаян от заминаването на Уокър и Рен. Изяде супата, която бе приготвил Стеф, заедно с малко твърд хляб и плодове, изпи няколко чаши бира и слезе към потока да се измие. Когато се завърна, прие предложението на брат си да полегне малко и веднага заспа.

Беше пладне, когато се събуди, главата го стягаше, тялото го болеше, а гърлото му бе сухо. Сънува куп неща, които би предпочел да не сънува — Римър Дол и неговите федерални Търсачи го гонеха през пуст и обгорял град, Джуджетата, които гладуваха и бяха безпомощни пред окупацията; Призраци, които се криеха всеки ъгъл; сянката на Аланон, която предупреждаваше, но същевременно се смееше. Изми се отново, изпи още малко бира, седна в сянката на една топола и зачака да му мине. Това стана по-бързо, отколкото очакваше, и скоро ядеше вече второ канче от супата.

Кол се присъедини към него:

— По-добре ли си? Не изглеждаше добре, когато се събуди.

— Не бях. Но сега съм добре — засмя се, за да потвърди думите си.

Кол се отпусна до него и се облегна на грубия ствол на дървото.

— Мислех си — каза той, а чертите му се изостриха. Сякаш му беше трудно да продължи. — Мислех си какво ще правя, ако решиш да отидеш и да търсиш Меча.

Пар се обърна веднага.

— Кол, аз дори…

— Не, Пар. Остави ме да довърша — настоя Кол. — Ако съм научил нещо от теб като твой брат е, че когато се налага да вземеш решение, трябва да те притиснат. Иначе може да се бавиш толкова, че всички около тебе да се вкаменят. — Той се огледа. — Може би си спомняш, че говорихме и по-рано? Продължавам да твърдя, че те познавам по-добре, отколкото ти сам себе си. Спомняш ли си, когато преди няколко години падна в реката и почти се удави, докато гонехме онези сребърна лисица? Никой не предполагаше, че в Южната земя все още има такива, но онзи стар трапер каза, че я е видял и това беше достатъчно, за да тръгнеш. Беше късна пролет и реката бе придошла. Татко ни помоли да обещаем, че няма да я пресичаме. В мига, в който обеща, знаех, че ще нарушиш думата си. Още в същия миг, в който обеща!