Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Стеф се засмя, а грубите му черти се изкривиха.
— Ами Тийл и аз до голяма степен споделяме твоята гледна точка. Ние вече решихме. Н началото тръгнахме с вас, защото мислехме, че ще успеем да открием нещо магическо, което да помогне на народа ни да се освободи от Федерацията. Все още не сме го намерили, но може би вече сме по-близо. Това, което разказа сянката за Призраците, които навлизат в мъже, жени и деца, може да обясни доста от лудостта, заляла Земите. Може би там е и обяснението защо Федерацията иска да пречупи Джуджетата. Там работи черна магия. Джуджетата най-добре я усещат, защото в Източната земя винаги е имало място къде да се скрие. Разликата е само, че вместо да се крие, е излязла всред нас като побеснял звяр. Ако намерим Меча на Шанара, както каза сянката, ще направим една крачка към укротяването й.
— А, така! — извика Морган победоносно. — Каква по-добра компания би могъл да имаш, Пар Омсфорд?
Пар поклати глава смутено.
— Не бих могъл, но…
— Тогава го направи! Забрави Уокър, Рен и техните извинения! Това има значение! Помисли какво можем да постигнем! — Той прегърна приятеля си. — Признай си, Пар — нищо не можем па загубим, а само да спечелим.
Стеф се приближи и го сръга.
— Не го притискай толкова, планинецо. Дай му възможност да диша!
Пар ги погледна един след друг внимателно: раненото лице на Стеф, неразгадаемата Тийл, прекалено ентусиазирания Морган Лий и накрая Кол. Брат му не беше съобщил решението си. Бе казал само, че би отишъл, ако е на негово място.
— Кол… — започна той.
Но Кол като че ли четеше мислите му:
— Ако отиваш, идвам и аз — чертите му бяха като изсечени от камък.
Пар Омсфорд дълбоко си пое дъх.
— Тогава мисля, че се разбрахме — каза той. — Откъде да започваме?
ГЛАВА 17
Както винаги Морган Лий имаше план:
— Ако искаме да успеем при каквото и да е разположение на Меча, ще ни трябва помощ. Ние петимата просто сме прекален малко. В днешно време да откриеш Меча на Шанара, е горе-долу като да откриеш иглата от поговорката в купата сено. А за това сено не знаем кой знае колко. Например Стеф и Тийл познават добре Източната земя, но Калахорн и Пограничните райони за вас за чужди. Същото се отнася до братята и мен — просто не познаваме страната достатъчно. И да не забравяме, че Федерацията би претърсвала всяко място, където отидем. Последното, което чух е, че Джуджета и бегълци не са добре дошли на Южната земя. Ще трябва да внимаваме и за Призраци. Няма да можем едновременно да търсим меча и да пазим гърбовете си. Не можем да го направим сами. Необходим ни е някой, които познава Четирите земи, а освен това може да ни подкрепи с хора и оръжие.
Той премести погледа си върху Пар и се усмихна с познатата си усмивка, изпълнена с тайнствено задоволство.
— Ще ни трябва твоят приятел от Движението.
Пар изсумтя. Не беше много готов да се свързва с бунтовниците. Това изглеждаше като покана за неприятност. Но Тийл и Стеф, и дори Кол харесаха идеята и след кратък спор го принудиха да признае, че в нея има смисъл. Бунтовниците имаха това, което им липсваше, познаваха и Пограничните земи, и свободните територии, които ги заобикаляха. Още повече спасителят на Пар и Кол изглеждаше като човек, на който може да се разчита.
— Той ти е казал, че винаги, когато ти трябва помощ, можеш да му се обадиш — отбеляза Морган. — Струва ми се, че дойде време да се възползваш.
Никой не възрази, така че бе решено. Прекараха остатъка от деня в лагера под пътеката, която водеше към Рога на пъкъла. Спаха отново в подножието на Драконовите зъби. С настъпването на утринта, приготвиха багажа, яхнаха конете и заминаха. Щяха да отидат до Варфлийт, за да открият ковачницата на Килтън в северната част на града и да потърсят Стрелеца. Пътуваха на юг през земите по границата на Равнината Раб, след това прекосиха източния ръкав на Мърмидон и тръгнаха на запад. Слънцето прежуряше от безоблачното небе. Въздухът бе изпълнен с прах и сухота. Никой не говореше по време на пътуването, затворен в тишината на собствените си мисли. Откакто тръгнаха, не бяха говорили за Аланон, Уокър и Рен. От време на време Пар слагаше пръстена с ястреба на ръката си и се чудеше кой ли е човекът, който му го даде.
През късния следобед пресякоха долината северно от Варфлийт и наближиха покрайнините на града. Беше се прострял пред тях по няколко прашни хълма и блестеше на светлината на залязващото слънце. Бараки и колиби опасваха града. Мъже и жени молеха пътниците за храна и пари и Пар и Кол им дадоха малкото, което им бе останало. Морган ги погледна, както родител гледа непослушното си дете, но не каза нищо.