Талисманите на Шанара

Пар се спусна надолу, брулен отвсякъде от вятъра, който виеше надолу в спускащия се мрак. Шумът от стъпките му се загуби в стона на вятъра. С наведена глава той си проправяше път напред. Кол отново бе неподвижен. Не беше чул Пар. Пар можеше да стигне до него преди Кол да се усети.

А после — какво? — запита се внезапно той. Какво щеше да прави тогава?

Той бавно протегна ръка през рамо и издърпа Меча на Шанара. Все някак щеше да успее да събуди магията на талисмана още веднъж, да задържи брат си здраво, докато тя проникне в него и го накара да види истината, да отхвърли Шадуинското покривало, да се освободи веднъж завинаги.

Поне се надяваше на това. Пое си дълбоко дъх и усети вкуса и аромата на бурята. Е, поне щеше да опита. Сега Кол не беше силен както по-рано. А Пар не беше изненадан неочаквано.

Докато приближаваше към Кол, земята под голите клони на старото дърво се разтърси от гръм. Кол се стресна, обърна се по гръб и отправи поглед нагоре към брат си, стигнал на около три метра от него.

Пар спря разколебан. Кол го погледна, обвит в сянката на виолетово-черната качулка на Огледалното покривало, с празен и нищо неразбиращ поглед. Вдигна отслабнала ръка, за да придърпа по-плътно Покривалото около сгърбеното си тяло. Той прохленчи и сви колене към гърдите си.

Пар задържа дъха си и тръгна отново напред, една стъпка, още една. Вятърът връхлиташе насреща му, издуваше дрехите му, шибаше косите му насам-натам. Той стискаше Меча на Шанара близо до тялото си с всички сили. Вече не можеше да го скрие, но се надяваше Кол да не спре очите си на него.

Една насечена светкавица проблясна в небето, последвана от оглушителен гръм, който отекна от хоризонт до хоризонт.

Кол застана на колене с широко отворени, уплашени очи. За около секунда ръцете му отпуснаха Покривалото и го оставиха да падне, а лицето му повъзвърна някогашния вид. Кол Омсфорд беше отново същия в този кратък миг, загледан в брат си, сякаш никога не се беше променял. На лицето му се четеше, че го е разпознал, четеше се удивено, изпълнено с благодарност облекчение, което прогонваше болката и отчаянието му. Пар усети пристъп на надежда. Искаше да извика на брат си, да го увери, че всичко ще бъде наред, да му каже, че вече е спасен.

Но в следващия миг Кол изчезна. Лицето му се изгуби отново зад онова Шадуинско създание, в което Огледалното покривало го бе превърнало, и на негово място се появи една разкривена, коварна физиономия. С оголени зъби брат му клекна и започна да реве.

Отново ще избяга! — с болка си помисли Пар.

Вместо това обаче Кол се хвърли насреща му, скочи на крака и преодоля разстоянието помежду им преди Пар да може да вдигне Меча на Шанара в своя защита. Кол вкопчи ръце в Пар, хвана дръжката на талисмана и започна да я извива, за да я отскубне. Пар я държеше здраво, като се хвърляше напред-назад, биейки се с брат си, за да запази оръжието. Дъждът се изливаше върху тях, един толкова силен порой, че Пар се чувстваше почти ослепял. Кол беше точно пред него, притиснат така близо, че чуваше ударите на сърцето на брат си. Ръцете им бяха сключени над главите и двамата се опитваха да изтръгнат Меча, като го въртяха на всички страни. Металъг просветваше навлажнен.