Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Най-много го плашеше, разбира се, това, че в отговор на всичките си въпроси за източника на магията чуваше онзи тих, досаден шепот, който звучеше в съзнанието му, думите, изречени от Ример Дал при срещата им в подземието, където се намираше Мечът на Шанара.
Ти си Шадуин, Пар Омсфорд. Ти си един от нас.
Шест дни, след като бе започнал да следва брат си и четири дни след кражбата на Халката, в един толкова горещ следобед, че кръгове излизаха пред очите и въздухът сякаш прогаряше дробовете на Пар, следата на Кол свърна рязко към реката и изчезна.
Пар спря пред самата вода, огледа земята без да може да повярва, върна се малко назад, за да се убеди, че не се е излъгал и после седна под тясната сянка на една топола, за да събере мислите си.
Кол бе влязъл в реката.
Той се загледа във водата, в мудната речна шир чак до обградения от дървета отсрещен бряг. Мермидон излизаше от Руните, точно където се намираха сега, и се насочваше към Езерото Дъга. Планините продължаваха на юг по протежение на източния бряг на реката, но западният бе равен, покрит с леко хълмисти ливади и разпръснати тук-таме горички от широколистни дървета. Ако Кол можеше да размишлява ясно, той щеше да предпочете да пресече на по-лесно място. Но Кол се намираше под омаята на Огледалното покривало. Пар реши, че в нищо не може да бъде сигурен. Във всеки случай, ако Кол е пресякъл, и той самият трябваше да пресече реката.
Съблече дрехите си, използва въдицата и едно сухо дърво, за да си направи импровизиран сал, постави върху него дрехите, одеялото, торбата и Меча на Шанара и се плъзна в реката. Водата бе хладна и успокояваща. Той заплува по течението под известен ъгъл спрямо отсрещния бряг. След време се озова на около миля по-надолу. Излезе на брега, избърса се, облече се и преметна Меча и другите си принадлежности през рамо. Зае се отново да открие следите на Кол.
Но следите не можеха да се открият никъде.
Той затърси нагоре и надолу край реката, докато се стъмни, и нищо не откри. Кол бе изчезнал. Пар седна в мрака и се загледа в равната, просветваща повърхност на реката. Чудеше се дали брат му не се беше удавил. Кол беше добър плувец при нормални обстоятелства, но може би силата му най-сетне се бе изчерпила. Пар хапна насила нещо, отпи няколко глътки вода от водния мех, зави се в одеалото и се опита да заспи. Сънят не идваше. Мъчеха го мисли за Кол, спомени от миналото, товарът на всичко, което се беше случило, откакто започнаха сънищата. Налегнаха го противоречиви чувства. Какво да прави сега? Ами ако Кол наистина беше загинал?
Изгревът бе аленочервен от сияния на изток, засенчен от скупчващите се на запад облаци. Облаците се кълбяха на хоризонта и прииждаха към Калахорн като стена. Дневната светлина бе смътна и бледа. Настъпи мъртва неподвижност. Пар стана и тръгна отново на юг по течението на реката, продължавайки да търси брат си. Беше уморен и обезкуражен, едва ли не готов да се откаже. Все се питаше какво всъщност прави — гонеше един призрак, един Шадуин, сведен до състояние на безгласно животно. Откъде знаеше, че наистина е Кол? Може би Дамсон беше права. Нима Шадуините не можеха да го заблудят по някакъв начин? Ами ако Ример Дал го беше изкушил с този Меч или бе променил магията му, така че да бъде измамен? Ами ако всичко това е някакъв съзнателно устроен капан? Нямаше начин да разбере.
След известно време напълно се отказа да мисли, защото не беше останала нито една необмислена възможност и той се изтощаваше без никаква полза. Просто продължи да върви, следвайки течението на реката, която лъкатушеше на юг през хълмистата местност. Стъпваше механично и всичко в него започваше да потъва в непроницаемо мълчание.
На запад облаците притъмняваха и се снишаваха и внезапна вихрушка изви като предупреждение. Птиците отлетяха с писъци към планините на изток и се скриха в сенките като бели проблясъци.
Само на няколко мили надолу по течението на реката се появи Южното око. Черният му обелиск се очерта на харизонта. Пар наблюдаваше как той става все по-голям с наближаването му, една яка крепост преграждаща пътя на наближаващата буря. Пар обгърна с поглед стените и кулите му, като се придържаше по-близо до дърветата и скалите, да да се укрива. Нищо не се появяваше. Нищо не помръдваше.