Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Понякога, нощем, когато и дядо Господ спи, по земята стават хубави, почти приказни чудесии… Подвластен на спомена за съществото от друга планета, в което аха-аха да се влюбя усещам, че нещо край мен просто ще се промени. Благодарение на това същество, на дядо Боже или на друга, добра сила. Знам — нещо се променя и то сега, веднага. И изживявам тръпката на една съвсем реална обич с момиче. С което е прегръщахме и награбвахме като превъртели. Какво от това, че обстановката не съответства на магическото изживяване? Когато има вътрешен заряд, и стар селски креват, в охлузена селска къща също са подходящ декор за любовната алхимия…
XXIII. Когато цунами изтръгне из корен една мечта…
В петък изпращам документите. Започва голямото чакане. В средата на април ще се обадя на бащата на Валентин, за да го подсетя да протегне могъща служебна десница. А в края на месеца трябва да получа писмо-покана да се явя на изпит.
В средата на април се обаждам. Човекът се сеща за разговора във влака и обещава да направи каквото може. Обещава го по начин, който ми подсказва, че нищо няма да направи. Все пак чакам и се надявам. До десети май. Писмо-покана така и не идва. Отново се обаждам на добрия баща. Когато чува гласа ми, той смутолявя нещо и затваря телефона. На другия ден получавам с препоръчано писмо, в плик с ведомствено лого диплома и характеристика. Пликът с характеристиката дори не е разпечатан.
Иде ми да крещя. Да строша нещо, да се сбия с някога. Да направя някаква дивотия. Вместо това отивам до щаба. Почуквам на вратата на командира. При него има двама офицери, но капитанът ми махва да вляза.
— Какво става? — пита съчувствено.
— Върнаха ми в служебен плик документите. А покана за явяване на изпит няма.
— Очакваше се. За да влезеш в този курс трябва да си на наш човек момче, а ти не си. Какво мислиш да правиш сега?
— Мисля да помоля за седмица отпуск. Ще отида да проверя на място дали няма да стане някое хубаво чудо.
— Нали знаеш, че си изразходвал отпуската си. Даже малко си открадна. Откъде да ти измисля една седмица? — гледа ме насмешливо капитанът.
— Полагат ми се десет дни за кандидатстване. Ще резнем от тях.
— Добре. Отиваш, виждаш че нищо не става. И изгърмяваш дни, които после ще ти трябват за университетски изпити. Мисли с главата си!
— Не разбирате ли, че ме боли сърцето, толкова ми се иска да летя… Майната му, в университета мога да кандидатствам и догодина. Сега искам да опитам до последно какво може да стане с летенето.
Другите двама офицери следят с интерес разговора ни. Единият предлага:
— Защо не кандидатстваш за военен летец? Ще ти дадем рамо.
— Командирът не разрешава. Не ставам за военен.
— Ами… — смее се офицерът. — Това, което не става за нищо друго, става за военен. От мен да го знаеш…
— Ваш, професионален фолклор. Не го разбирам. Аз съм в армията само за малко.
Докато си разменяме реплики, капитанът съобразява нещо. После ми нарежда.
— Отиди да си вземеш от твоя приятел книжката!
Тръгвам с нощния влак. Край мен се мяркат здрачните светлини на одрямани селца и градчета. В тях, нормалните мъже ходят на кръчма, гледат телевизия, пляскат пакостливите си дечурлига или вършат някакви други, безусловно полезни неща. И въобще не се терзаят от мечти за полет. Щастливи хора…
След прехвърляне от стая в стая, влизам в тази, в която ще получа окончателен отговор. Присъда! До бюрото, кръстосала впечатляващи бедра, стои трийсетгодишна жена със запомнящи се, пъстри, зелени очи. Обяснявам за не знам-кой път, че съм пратил документи, но не съм бил поканен на изпит. Вместо това документите са ми върнати. Тя ме пита за името, рови в някакъв класьор и ме информира, че документи от мое име не са получавани. Следователно, нямало е как да бъда поканен да се явя на изпит. Още се контролирам и говоря спокойно. Вадя плика с логото.
— Пликът е на вашето ведомство. А името върху него е моето. Как можахте да ми върнете документите, след като не сте ги получили?
Гледа ме няколко секунди. Преценяващо. Цял живот ще помня тези зелени, леко изпъкнали очи.
— Имаш ли някакви връзки при нас? — Въпросът е зададен достатъчно твърдо и недвусмислено.
— Нямам. Но имам добра подготовка по математика. И съм здрав. Физически и психически, ако използвам един служебен жаргон. Ставам за граждански летец. Затова трябваше да ме допуснете до изпит.
— Последният ми отговор е, че не сме получили документите ти! Свободен си!
Е, това е вече много! Жена да те командва като ротен фелдфебел! Но, от друга страна наистина съм свободен. Даже да направя някаква магария. И я правя. Излизам от стаята и блъскам вратата така, че от тавана се поръсва мазилка.