Нови хиляда и една нощ
- Автор: Стивънсън Робърт Луис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нови хиляда и една нощ». Краткое содержание книги:
— Безсмислено е — отговори баща ми. — Не бива да те обричам на моята участ. Няма надежда да се махнем от тази земя, тук сме затворени, както човек е затворен в живота, и единственият изход е гробът.
— Тогава не ни остава нищо друго, освен да умрем — отвърна мама. — Поне да умрем заедно. Азенат и аз не бива да оставаме живи след твоята смърт. Помисли си какво ни очаква!
Баща ми не можа да устои на нежната й настойчивост и макар да разбирах, че не вижда нито искрица надежда, съгласи се да изостави цялото си имение, като си запази само няколкостотин долара, които имаше в момента, и да избяга още същата нощ, която обещаваше да бъде тъмна и облачна. Когато слугите заспят, да натовари две мулета с провизии, две други да носят мен и майка ми и като поемем през планините по рядко използувана пътечка, да се помъчим да намерим свобода и нов живот. Щом решиха това, аз се показах на прозореца, признах, че съм чула всичко, и ги уверих, че могат да разчитат на моето благоразумие и преданост. Страхувах се само да не се покажа недостойна за тях, спокойно бях готова на всякакви рискове и когато татко, разплакан, благодари на всевишния за смелостта на неговата рожба, с чувство на гордост и отчасти на радост, каквато воините изпитват на война, започнах да се готвя за Опасностите, с които щеше да бъде съпроводено нашето бягство.
Преди полунощ, под мрачно и беззвездно небе, оставили далеч зад себе си плантациите в долината, вече се изкачвахме по един тесен пролом между възвишенията, отрупан с големи камъни и отекващ от грохота на буен поток. Водопад след водопад гърмеше и развяваше бялото си знаме в нощта или обвяваше лицата ни с влажни пръски в своя устрем надолу. Пътеката, много стръмна и опасна, водеше към безплодни пустини, тя отдавна не се използуваше — пътниците предпочитаха по-проходими пътища — затуй по това късче от света от години не бе стъпвал човешки крак. Може да си представите смайването ни, когато след един завой на скалите изведнъж видяхме огромен огън, който пламтеше от само себе си под надвиснала скала, а на нейната лицева част изрисувано много несръчно с въглен — голямото Отворено око — емблемата на мормонската секта. Спогледахме се под светлината на огъня, майка ми избухна в неудържими сълзи, ала никой нито дума не пророни. Обърнахме мулетата и оставяйки това голямо око да пази самотния каньон, мълчаливо поехме обратно. Още преди разсъмване си бяхме отново в къщи, безвъзмездно обречени.
Какъв отговор прати баща ми не ми каза, но два дни след това малко преди залез, сред голям задушлив облак прах по пътя видях един почтен на вид човек, който бавно се приближаваше на кон. Облечен в груби дрехи от домашен плат, с широкопола сламена шапка и патриаршеска брада, той приличаше на прост фермер, което според мен беше много успокояващо. Действително се оказа много честен човек и благочестив мормон, възложеното му поръчение никак не му харесваше, макар че нито той, нито някой друг в Юта не би посмял да не го изпълни и след като много любезно се представи като мистър Аспинуол, влезе в стаята, където се бе събрало злочестото ни семейство. На мен и майка ми неловко даде знак да излезем и щом останал насаме с баща ми, сложил пред него бял лист с подписа на президента („Президент“ в случая е титла на вожда на мормоните. — Б. пр.) Йънг и му предложил да избира едно от двете: или да отиде като мисионер при племената около Бяло море, или да се присъедини на другия ден към група Ангели-унищожители, на които е възложено да изколят шейсет немски заселници. Последното, разбира се, баща ми не можел да приеме, а първото сметнал за претекст-дори и да се съгласи да остави жена си беззащитна и тръгне да събира нови жертви за тиранията, под която сам пъшкаше, беше уверен, че никога няма да му позволят да се върне. Затова отхвърлил и едното, и другото. Както ни каза после, Аспинуол искрено се развълнувал от това непокорство, отчасти по религиозни причини, отчасти от хуманни подбуди — жал му било за баща ми и за нас. Помолил го да премисли решението си, а като видял накрая, че баща ми е непреклонен, му дал срок, докато изгрее луната да уреди работите си и да се сбогува с жена си и дъщеря си. „Защото — рекъл — най-късно дотогава трябва да ме последвате на кон.“
Не смея да се спирам на следващите часове, те минаха много бързо, скоро луната се издигна над източния хребет и баща ми и мистър Аспинуол поеха един до друг нощното си пътуване. Майка ми, макар и все още да се държеше геройски, побърза да се затвори в стаята си, обречена занапред на самота, а аз, сама в тъмната къща, измъчвана от скръб и лоши предчувствия, оседлах набързо индианското си пони, за да стигна с него завоя, отдето започваше планината, и за последен път да зърна моя заминаващ баща. Двамата мъже се движеха полека, затова сигурно скоро след тях аз дойдох до място, отдето се откри широка гледка. Ала много се учудих, когато никъде наоколо не видях движещо се същество. Луната грееше и както се казва беше светло като ден, ала никъде под целия нощен небосвод не растеше нито дърво, нито храст, нямаше ни ферма, ни разорана ивица земя, ни следа от човек — само аз една-единствена. От завоя, където стоях, редица назъбени скали закриваше като крепостна стена къщата на доктора, а над тази верига кроткият нощен вятър разнасяше и извиваше над възвишенията струйка чер дим. Какво гориво изпущаше такъв пушек, та толкова бавно се разпръсваше из сухия въздух, каква пещ го бълваше така обилно — не можех да проумея, виждах само, че баща ми вече го няма, и противно на всякаква логика мислено свързвах изчезването на този скъп мой закрилник с ивицата противен дим, която се точеше над планините.