Пробуждането на демона

— Голям риск пое — отбеляза Пелимар.

— Така е — кимна Куинтал. — Но нима искаш да се държат с нас като с добитък? И четиримата щяхме да сме мъртви далеч преди да стигнем до Пиманиникуит.

И като изсумтя сърдито, набитият монах се накани да се отдалечи.

— Дали? — подхвърли Тагрейн.

Куинтал се закова на място и другите двама монаси затаиха дъх. Явно бе, че между тях все още витае завист — Авелин, а очевидно и Тагрейн, несъмнено усещаха, че двамата им другари все още не могат да се примирят, че не са били избрани да стъпят на Пиманиникуит.

Куинтал бавно се обърна. Две широки крачки и той се озова на сантиметри от Тагрейн.

— Можеше да паднеш от мачтата — безцеремонно заяви той с неприкрита заплаха в гласа. — И тогава аз щях да сляза на острова.

— Само че не паднах.

— А аз не те бутнах — отвърна Куинтал. — Ти си имаш своите задължения, аз — моите. Ще се погрижа да стигнеш невредим до Пиманиникуит.

И като погледна към Авелин, допълни:

— Ще се погрижа и двамата да стигнете невредими. А ако капитан Аджонас, Бънкъс Смийли или който и да било друг се опита да ни попречи, ще трябва да се разправя с Куинтал.

— И с Пелимар — обади се четвъртият монах.

— И с Тагрейн — усмихна се Тагрейн.

— И с Авелин — видя се принуден да добави Авелин, почувствал здравата връзка, появила се внезапно между тях — всякакви лични вражди и неприязън бяха оставени на заден план пред лицето на надвисналата заплаха. Дори Авелин, който през последните четири години бе работил с Куинтал почти непрекъснато, сега почувства, че може да му има абсолютно доверие. А когато вдигна поглед към Тагрейн, когото съдбата бе превърнала в най-верния му съюзник, и го видя да стиска ръката на Пелимар (с когото двамата бяха прекарали една година повече от него и Куинтал), като че ли си даваха обет, не можа да сдържи усмивката си.

Това наистина беше едно добро начало.

В продължение на три дни, докато се носеха към Ръката на Мантис, най-югоизточната точка на Залива, не видяха дори късче земя на хоризонта. Най-сетне, привечер на третия ден, далеч на юг видяха да проблясва светлина.

— Пирет Тюлм — обясни капитан Аджонас. — Бреговата стража.

— Каквото и да е — обади се Пелимар, — приятно е отново да видим следа от суша.

— През следващите две седмици често ще имате тази възможност — отвърна Аджонас. — Докато минаваме покрай Ръката на Мантис, ще се държим близо до брега, после се насочваме право към Свободен пристан и Ентел и навлизаме в дълбоки води.

— А после? — нетърпеливо попита Пелимар.

— После пътешествието тепърва започва — твърдо се намеси Куинтал.

Той познаваше курса на кораба по-добре от тримата си другари (част от обучението му със Сихертън). Пътуването до Пиманиникуит криеше много опасности, но най-голямата от тях несъмнено щеше да дойде не от външен враг, а от тях самите. Пелимар например изглеждаше твърде нетърпелив, сякаш очакваше Пиманиникуит да се намира досами Ентел, ала в действителност щяха да им трябват почти четири месеца, докато стигнат до острова и то само ако имаше попътен вятър. А ако се случеше да пристигнат по-рано, пак нямаше да слязат от кораба, а щяха да обикалят около острова, докато не дойде време за Валежите.