Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
Кити спря край статуята на генерала и си пое дъх. Огледа масите. Точно три часа. Дали той беше…? Там! Почти не се виждаше зад една от колоните — сърповидната бяла коса и лъщящото плешиво теме.
Господин Пенифедър отпиваше кафе-лате, когато тя се приближи. Бастунът му лежеше на масата. Той я видя, усмихна се широко и посочи един стол.
— Госпожице Джоунс! Точно навреме. Седнете, моля. Какво ще искате? Кафе? Канелена кифличка? Много са вкусни.
Кити прокара трепереща ръка през косата си.
— Ами, чай. И шоколад. Имам нужда от шоколад.
Господин Пенифедър щракна с пръсти; един сервитьор се приближи.
— Чай и един еклер. Голям. А сега, госпожице Джоунс. Изглеждате малко задъхана. Тичали сте. Или греша?
Очите му проблеснаха, усмивката му се уголеми. Кити се наведе напред ядосано.
— Няма нищо смешно — изсъска тя, поглеждайки бързо околните маси. — Току-що бях нападната! Докато идвах да се видя с вас — добави тя, за да се изясни.
Веселото настроение на господин Пенифедър не се изпари.
— Така ли? Наистина ли? Това е много сериозно! Трябва да ми разкажете — аха! Ето го чаят ви. Колко бързо! И един наистина огромен еклер! Добре. Хапнете и после ми разкажете всичко.
— Трима души ме сгащиха в една уличка. Хвърлиха нещо — някакъв контейнер, май — и се появи един демон. Той скочи върху мен и се опита да ме убие и — на сериозно ли вземате това, господин Пенифедър, или да стана и да си тръгна? — Продължаващото му добро настроение започваше да вбесява Кити, но при нейните думи усмивката му изчезна.
— Простете ми, госпожице Джоунс. Това е наистина сериозно работа. И все пак сте успели да избягате. Как го направихте?
— Не знам. Отбранявах се — удрях нещото, докато се опитваше да ми извади очите, но всъщност не направих нищо. То просто гръмна като балон. Мъжете също изчезнаха.
Тя отпи голяма глътка чай. Господин Пенифедър я наблюдаваше спокойно, без да казва нищо. Лицето му продължаваше да е много сериозно, но очите му изглеждаха щастливи и много живи.
— Това е онзи магьосник — Талоу! — Продължи Кити — Знам, че е той. Опитва се да ме убие след това, което казах в съда. Ще изпрати друг демон, след като този се провали. Не знам какво да…
— Изяжте този еклер — рече господин Пенифедър. — Това е първото ми предложение. А след това, като се успокоите, ще ви кажа нещо.
Кити изяде еклера на четири хапки, пи чай и се почувства малко по-спокойна. Огледа се. От мястото, където седеше, имаше добра видимост към повечето клиенти на кафенето. Някои бяха туристи, задълбочени в пъстри карти и справочници; останалите бяха младежи — вероятно студенти, както и един куп семейства, излезли на разходка. Нямаше непосредствени изгледи за друго нападение.
— Добре, господин Пенифедър — каза тя. — Говорете.
— Много добре. — Той попи ъгълчетата на устата си с една прилежно сгъната кърпичка. — Ще се върна към този… инцидент след минутка, но първо имам да кажа нещо друго. Чудите се защо съм толкова заинтересуван от проблемите ви. Ами — всъщност не се интересувам толкова от проблемите ви, колкото от вас самата. Между другото, шестстотинте лири са на сигурно място тук — той се усмихна и потупа джоба на гърдите си — ще ги получите в края на нашия разговор. И така. Аз бях в залата в съда и чух показанията ви за черния акробат. Никой друг не ви повярва — съдийката заради своята арогантност, останалите заради невежеството си. Но аз наострих уши. Защо ще лъжете? — запитах се. Няма причина. Следователно трябва да е истина.
— Истина беше! — каза Кити.
— Но никой ударен от черния акробат — дори и само от крайчеца му — не може да не получи следи. Това го знам със сигурност.
— Откъде? — остро попита Кити. — Магьосник ли сте?
Старецът се намръщи.
— Моля ви, можете да ме обиждате както си искате — да кажете, че съм плешив, грозен, стар глупак, който мирише на зеле или каквото си искате, но не ме наричайте магьосник. Това наскърбява душата ми. Аз със сигурност не съм магьосник. Но не само магьосниците притежават познания, госпожице Джоунс. Някои от нас могат да четат, въпреки че не сме изградени от злоба като тях. Вие четете ли, госпожице Джоунс?
Кити сви рамене.
— Разбира се. В училище.
— Не, не, това не са подходящи четива. Магьосниците пишат книгите, които виждате там; не може да им имате доверие. Обаче, отклоних се. Повярвайте ми — черният акробат оставя петна по всичко, до което се докосне. Казвате, че ви е докоснал, но нямате петна. Това е парадоксално.