Пирамидата на бог Слънце

Когато погледнах оттук, от средата на езерото, нагоре към Алабастровия шатър, направи ми впечатление нещо, което от храма с розите не бях забелязал. С други думи, шатърът имаше формата на корона, като осем криле със сияйна белота поддържаха върху обръча начупения купол. Не беше разположен, както видях, на най-високата точка на хълма. Една по-светла скална ивица, оформена почти като протегната ръка, се спускаше надолу и образуваше досами отвесно пропадащия скат подобно на отворена пестница разширение, върху което бе положен шатърът. От двете страни на тази скална ивица се точеха сипеи от халтав трошляк. Не беше необходима голяма фантазия да си представя как някакъв порой или друг катаклизъм смива или свлича в пропастта хлабавия камънак. Тогава скалната ръка щеше да се протегне свободно във въздуха, разперила над долината могъща длан с алабастровата корона. Това бе само една от онези мимолетни идеи, над които човек поклаща усмихнато глава. Но колко често привидно беглото се уплътнява до здрава форма, за да ни настави, че тази идея трябва все пак да е била нещо по-различно от един пукнал се в нищото мисловен мехур!

Колкото повече приближавахме брега, толкова повече мислите ми биваха привличани от по-долни части на хълма. Занимаваше ме косата структура на скалите. Неволно проследих с очи фрапиращо правилните линии на тази тектоника. Интересно ми беше да гледам с каква еднаквост в наклона се простираха всички без изключение. Без изключение? Не, не! Забелязах едно място, при което случаят не беше такъв. Точно там, където хълмът пристъпваше най-близо до езерото, снижаващите се линии прекъсваха, но не за да тръгнат другояче, а оттам нататък нямаше вече нито една. Мястото не беше голямо, широко, но гъсто обрасло с буйна зеленина от пълзящи растения, провиснали чак във водата от хумусната почва на брега. Там нямаше градини и нивя, а само некултивирана земя, и ето защо още на никого не бе дошла мисълта да се поинтересува от гъсталака и почвената подложка. Но на мен тя веднага привлече вниманието. Аз не съм учен, наистина, макар да са ме учили на едно-друго, но все пак си казах, че там, където естествените линии преставаха, трябваше да са заместени с нещо друго, което не е естествено, а изкуствено… следователно дело на човешка ръка.

Стотици други бяха гребали покрай мястото, без да проявят по-нататъшен интерес към това привидно маловажно обстоятелство. На мен обаче това не можеше да се случи. Насочих ладията да плава досами шубрака и взех после едното гребло от ръката на джамика. Като отместих с него настрани ластарите, видях под тях не естествени скали, а градени камъни. Бяха точно от онези колосални блокове, от които се състоеше циклопският зид отсреща по хълма! Започнах да подозирам някои неща и продължих изследването, но възможно по-неочебийно и привидно като на игра, защото не бе необходимо джамики да отгатне какви мисли и предположения ме занимаваха. И правилно! В един момент промуших, напълно промуших греблото! Тук имаше отверстие, което водеше под тесния селски път към вътрешността на хълма! Водата тук беше дълбока, много дълбока. Да не би езерото да бе свързано чрез този обрасъл отвор с вътрешността на хълма? Естеството на осеяните с процепи и оврази скали в никой случай не изключваше тази възможност. Реших друг път да проследя този въпрос и накарах джамики да гребе сега към пристана. Не личеше да е отгатнал нещо, напротив, беше му напълно безразлично моето бърникане из шубрака.