През страната на скипетарите

— Не. Искам да си направим една шега с тях. Все пак пътувам, за да опознавам страни и народи. Искам да видя събрани жителите на едно тукашно село и да наблюдавам как разговарят и се забавляват. Днес бяхме в опасност и сега можем да си позволим един час развлечение.

Спътниците ми се съгласиха. Бяха любопитни да видят въоръженото опълчение, което щеше да се събере.

След известно време ханджията се върна и доведе полицейския началник. Той не правеше впечатление на човек с началнически пост. Лицето му беше с огромна брада, но останалата част изобщо не съответстваше на общото изражение. Приличаше на гладуващ човек, а костюмът му се състоеше от панталон, достигащ само до коленете и стара изпокъсана, зашита отпред куртка. Краката под колената му бяха голи. Около главата му беше увита памучна кърпа от този вид, който при нас по пазарите дузината се продава за две марки. В ръката си държеше сопа от маслиново дърво с дебелината на детски крак. На мястото на дръжката беше сложен сърп — защо? Вместо оръжие? В такъв случай това беше един крайно опасен предмет.

— Ефенди, това е моят полицейски началник — каза кехаята. — Искаш ли сам да му дадеш указания?

— Не, направи го ти! Ти си началникът и ти трябва да издадеш заповедта. Той заповяда на полицейския да направи това, което бях казал.

После го попитах за бирените му запаси:

— Вчера сварих нова доза — отвърна той. — Ти и спътниците ти ще можете да пиете от нея цяла седмица.

— Ще ми я продадеш ли?

— Да. Но защо ти е толкова много?

— Нека полицейският ти началник каже на хората ти, че ще получат превъзходна арпа сую, а също и ракия, ако изпълнят добре това, което се иска от тях.

Тогава полицейският началник вдигна сопата си като за клетва и заяви:

— Ефенди, добротата ти е голяма! Заклевам се в Аллаха, че ще се бием така, сякаш излизаме срещу враговете на падишаха!

— Значи си наясно за какво става дума?

— Да, кехаята, моят началник, ме удостои с честта да ми каже.

— Но ти няма да говориш за това, нали?

— Нито дума! Устата ми ще е като книга със седем печата, която не може да бъде разлиствана, и като железен сандък, чийто ключ е изгубен.

— Така те и съветвам. А сега побързай!

— Ще летя като мисълта на мозъка, която за една секунда обикаля земята.

Той се обърна към вратата и достойно, с отмерена стъпка тръгна към вратата.

— Това никога досега не се е случвало — каза ханджията. — Никой не е черпил с пиене всички мъже в селото, още по-малко пък чужденец. Ефенди, дълги години ще те прославят и ще си спомнят за теб цял живот.

— Колко ще струва бирата?

— Петдесет пиастъра.

Това бяха около десет марки.

— А колко мъже ще дойдат?

— Може би около двайсет.

— А колко струва тук един тлъст овен?

— О, много по-евтино, отколкото в Стамбул или Едирне, откъдето идваш. Трябва да платиш само петнайсет пиастъра.

— Тогава можеш да кажеш на хората, че ако се бият храбро, ще могат да си опекат на двора два овена.