През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Не, там нападението не е много сигурно. По добре в края на гората, между храстите. Макар че е нощ, звездите хвърлят достатъчно светлина, за да можем да виждаме къде удряме. Враговете ни ще тръгнат по пътя, по който са дошли, защото не знаят друг. Няма да ги изпуснем. Най-добре ще е да причакаме преследвачите си в края на храсталаците, където започва откритото поле.
— Добре! — съгласи се Бибар, по чийто глас се познаваше, че устата и носът му са наранени. — Ние сме четирима и те са четирима. Заемете се с носачите и дребосъка, на мен обаче се полага ефендито. Той ми разби физиономията, затова аз ще се занимая с него.
— Той ще седи в носилката, защото не може да ходи. Как ще го хванеш? Още преди да отвориш вратата, куршумът от пистолета му вече ще е в тялото ти.
— Да не мислиш, че толкова дълго ще стоя до носилката? Сводът е от тънки дървени летвички. Ще действам бързо. С чакана си веднага ще разбия носилката на парчета, а този удар така ще се стовари върху хубостника, че със сигурност няма да има нужда от втори.
— А ако не успееш?
— Трябва да успея, трябва!
— Спомни си за случилото се! Навсякъде и винаги сме си мислели, че ще успеем, и въпреки това тези протежета на шейтана винаги благополучно се измъкват. Трябва да помислим за всичко. Ами ако ни попречат? Какво ще правим тогава?
— Хм! Ако знаехме кога ще потеглят от Жиганци!
— Вероятно утре. Ще си мислят, че бързаме, и ще тръгнат да ни преследват.
— Тогава да приложим плана, за който ви говорих следобед: ще им изпратим нашия Суеф, който ще ни ги поднесе на тепсия. Той е най-хитрият побратим, който имаме, а и познава околностите оттук до Призрен така, както аз пояса си. Можем да му възложим тази задача.
— Предлагам тогава да тръгнем още сега. Не знаем кога враговете ни ще напуснат колибата, а ще бъде много досадно, ако си тръгнат по-рано от нас.
Не можех да чакам повече и се промъкнах обратно до скалите, откъдето продължих към колибата. Все пак известно време стоях скрит, за да се убедя, че хората на Жълтоликия действително ще изчезнат. После се изправих и подпирайки се с ръка в скалите, продължих да куцукам напред. Отказах се да наподобявам квакането на жаба, защото скоро стигнах до светлината на огъня и понеже бях прав, спътниците ми ме виждаха.
— Слизайте! — заповядах аз.
Те се спуснаха долу, а аз бях толкова уморен, че трябваше да седна.
— Нека да претърсим двамата мъртъвци — каза хаджията. — Може би имат нещо полезно в себе си.
— На месаря му оставете всичко — предупредих аз. — Не е наш. Нека кехаята прави с него каквото иска. Но всичко, което носи мюбарекът, ще вземем.
Старецът имаше в себе си нож и два пистолета. Пушката му беше върху покрива на колибата, но нямахме нужда от нея. Дребосъкът извади от джобовете му обаче две големи кесии.
— Хамдулиллях! — извика той. — Тук са напъхани халифите и учените на корана! Сихди, това е злато!
— Да, който може да даде на коджабашията пет хиляди пиастъра за освобождаване, трябва да има пари. Можем да му ги вземем, без да се опасяваме, че вършим неправда.
— Разбира се, че ще ги вземем! Спомни си колко щастлива беше Небатия и колко се радваха ханджията Шукри и кошничарят Абид! С тези пари можем да облекчим много страдания и небето на Аллах да се отвори за нас.
— Прибирай го тогава! Ти ще бъдеш ковчежник на милостинята, която ще раздаваме, Халеф!
— Благодаря ти! Ще изпълнявам службата си вярно и честно. Хайде да ги преброим!
— Нямаме време за броене, трябва да тръгваме. Приберете двата трупа в колибата. Мъртвият тъмничар е вече вътре.
— И него ли застреля?
— Не, само го раних, но Баруд ал Амасат го е пречукал след това с приклада на пушката си, защото му бил станал неудобен.
— Какъв подлец! Ах, да ми падне в ръцете! Хайде, вие двамата! Първо да внесем вътре нашия сихди.
Щом спътниците ми ме внесоха да седна в колибата и излязоха за да донесат труповете на месаря и мюбарека, чух страшно стенание. Значи тъмничарят все още не беше мъртъв. Когато Халеф се върна, го накарах да донесе една главня от огъня, на чиято светлина видяхме фенера на стареца оставен на пейката и го запалихме. Сега можехме да огледаме стенещия човек. Той изглеждаше ужасно. Моят куршум беше раздробил бедрото му, а черепът му зееше, счупен от удара с приклада. Беше безвъзвратно загубен и ни гледаше с изцъклени очи.
— Ето ти феса ми, Халеф. Донеси вода.
Тези шапки са толкова плътни, че могат да задържат вода. Дадохме на умиращия малко вода в устата и на няколко пъти напръскахме главата му. Това, изглежда, му подейства благотворно, защото погледът му стана по-ясен и започна да ни гледа по начин, от който се забелязваше, че вече е започнал да мисли.