През страната на скипетарите

— Кучи син! — изсъска старият злодей.

— Чудовище! Искахте да ни оставите да умрем от глад? Да не си въобразяваш, глупако, че можеш да хванеш такива прочути и прославени герои? Проникваме през камък, желязо и бронз. Но ти напразно ще крещиш в собствената си клопка за помощ и нещо освежително.

Това, разбира се, беше празна заплаха. Раненият беше отнесен в задното помещение на колибата и положен между двата трупа. Малко смъртен страх нямаше да навреди на чудовището.

Като огледах по-подробно носилката, установих, че сводът може да се махне. Наредих да го свалят, защото така по пътя ще имам свобода на движенията. Взех при себе си мечкоубиеца и карабината и след като изгасихме огъня, тръгнахме по обратния път, а мен пак ме носеха. Преди това развързахме мюбарека. Той стана и се поразходи напред-назад. Обкованата с желязо врата обаче затворихме с голямото резе. Оставихме стареца да живее със страха, че ще остане там, без да получи отнякъде помощ.

Да се върви през гората нощем не е много лесно, особено когато няма утъпкани пътища, още повече пък с носилка. Затова се придържахме към предварително определената посока. Спътниците ми вървяха колкото може по-тихо. Халеф държеше пистолета и револвера си готови за стрелба — за всеки случай.

Щом гората остана зад нас, завихме надясно, към ливадите край Слетовска река, където местността беше открита. Пътят беше обиколен, но така избягвахме битката, която ако не ни струваше живота, можеше да ни причини поне рани. Благополучно се добрахме до нашия хан, където през предната гостна, в която имаше посетители, бях внесен в «хубавата стая». Там беше Илия. Като ни видя, той скочи от мястото си.

— Ефенди! — учуди се ханджията. — Но нали си заминал!

— Накъде?

— За Кратово.

— Кой ти каза това?

— Чурак.

— Идвал ли е?

— Да, искаше конете ви и беше много ядосан, като му обясних, че не мога да му ги дам, защото отново си оттеглил пълномощията си. Той ме заплаши с гнева ти. Щели да те занесат до Кратово и при пристигането ти конете трябвало да бъдат там.

— Така и предполагах! Той е искал да ми отнеме врания жребец, та дори и живота ми.

— Живота ли казваш?

— Да, дълго бихме могли да ти разказваме. Месарят е мъртъв.

— Нещастие ли му се случи?

— Да, ако наричаш нещастие това, че го застрелях.

— Застрелял ли си го? — извика Илия изплашено. — Ти? Това наистина е нещастие, и то за него, за семейството му, а също и за теб.

— Защо и за мен?

— Нарочно ли го направи?

— Е, не исках да го убивам, но куршумът ми трябваше да го улучи.

— Значи си стрелял умишлено и като убиец трябва да те арестувам.

— Решително протестирам. Не ми ли каза, че месарят е скипетар?

— Да, дори е миридит.