През страната на скипетарите

— Нима е възможно всичко това? — чудеше се кехаята. — Вие сте като бронираните воини на халиф Харун ал Рашид, които обикаляли из цялата империя, за да наказват злото и възнаграждават доброто.

— О, ние съвсем не сме толкова възвишени и приказни хора. Мъжете, за които ти разказах, сториха зло на наши приятели и на нас самите. Те планират и други престъпления, но ние ще ги проследим и ще им попречим да ги извършат. Какво ще правиш сега?

Илия чешеше с две ръце главата си и накрая отговори:

— Дай ми някакъв добър съвет!

— Ти си служител и би трябвало да знаеш какво ти повелява дългът. Нямаш нужда от съветите ми.

— Щях да знам какво да направя, ако не беше сторил една голяма глупост. Защо стреля в лакътя на мюбарека? Не можа ли да се прицелиш в главата или в гърдите му? Тогава нямаше да го има повече на този свят.

— Ти казваш това като кехая?

— Не, не кехаята говори сега с теб. Ако старецът беше мъртъв, щях да наредя да погребат тримата и никой нямаше да каже нито дума повече. Сега обаче трябва да арестувам мюбарека и да го предам на съда. Това е неприятен случай.

— Нищо лошо не виждам в това. Би могъл дори да си припишеш заслуги. Той е избягал от затвора в Остромджа. Ще го заловиш и ще го изпратиш в Юскюб и с това приключваш.

— Не се подигравай! Не знаеш какво може да ми се случи. Но ти едва ли също ще напуснеш Жиганци жив, защото си под заплаха от кръвно отмъщение.

— Има ли месарят много роднини мъже?

— Да, има брат Хайдар.

— Знаеш ли дали си е вкъщи днес?

— Да, Хайдар е тук, защото ратаят ми съобщи моята вест на него, а не на самия Чурак.

— Хм! Това наистина е съмнително. Ако е като брат си, трябва да се пазя от него.

— Вероятно е така. Никога не съм го смятал за толкова почтен, колкото Чурак. Но понеже той е бил подлец, то тогава брат му Хайдар е още по-голям. Докато си тук, животът ти е в опасност. Затова ще ти дам един добър съвет: незабавно яхвай коня и потегляй. Това наистина е най-доброто, което можете да направите.

— И най-доброто за теб! Нали?

Този въпрос смути Илия. Той толкова настоятелно ме убеждаваше, както само един загрижен за самия себе си човек можеше да направи. Човекът беше почтен, но като син на своята страна, трябваше да се съобразява с несигурността на тамошните правни отношения.

— В какъв смисъл за мен, ефенди?

— Ако си тръгнем, ти просто ще пуснеш мюбарека да си върви. Така няма защо да се страхуваш от отмъщение, а дори ще очакваш благодарност.

Той се изчерви. Бях прозрял истината. Все пак той каза:

— Не мисли така за мен! Ще изпълня стриктно дълга си.

— Това и очаквам от теб. Само искам още вечерта да арестуваш мюбарека. Двата трупа според мен могат да си останат там.

— И какво да правя с него?

— Да го затвориш тук, докато утре го откараме до Юскюб.

— О, Боже! Аладжите ще нападнат къщата ми!

— Ние ще ти помогнем да я защитиш.

— Но по-късно отмъщението им ще ме застигне!

— Аладжите няма да могат да ти сторят нищо лошо, защото утре ще закараме и тях в Юскюб, заедно с Манах ал Барша и Баруд ал Амасат.