През страната на скипетарите

— Смяташ, че се е изкачил горе с болния си крак?

— Разбира се. Да беше си счупил врата вместо крака! Щях да благодаря на Аллах за това. По това поне си личи, че все пак е уязвим.

— Пфу! Изобщо не съм вярвал, че е неуязвим от куршуми. Това е измама.

— Измама ли? Слушай, сега го вярвам повече отпреди. Мюбарекът го беше взел на мушка, а и аз също, като си подаде главата през дупката. Готов съм хиляда пъти да се закълна, че го улучих. Дулото на пушката ми, което бях мушнал през плета, беше на не повече от два лакътя разстояние от главата му и я виждахме много ясно. И двамата улучихме. Видях, че главата се отметна, защото такъв куршум има страшна сила, когато се удари в нещо, но в същия момент чух куршумите да се удрят в скалата. Те бяха рикоширали в главата му и сигурно щяха да ни улучат, ако не ни предпазваше плетът. В следващия миг ефендито се прицели и застреля мюбарека. Сигурно го е улучил в главата, защото старецът нададе предсмъртен вик и се строполи долу. Същото щеше да се случи и с мен, ако не бях побягнал веднага.

— Странно, много странно!

— Да. Знаете, че мен не ме е страх дори от шейтана, но от този чужденец се боя. Можем да се справим с него само с нож или чакан и днес трябва да го сторим.

— Ти сигурен ли си, че пушката ти беше заредена? — попита Манах ал Барша.

— Бях сложил на куршума двойна гилза. Представете си, стрелях по него на четири стъпки от главата му!

— Хм! Да можех само веднъж да гръмна по него! Много бих искал да опитам.

— Да не си посмял! С теб ще бъде свършено, защото куршумът ще рикошира и ще се върне обратно към теб. Защо не послушахте съвета ми и не нападнахте негодниците, като носеха ефендито към колибата! Тогава в кърпа ни бяха вързани.

— Мюбарекът забрани.

— Глупаво беше от негова страна.

— Да, кой би могъл да предположи, че ще се случи така! Прекрасна беше идеята да оставим тези кучи синове да вият от глад в колибата. Но дяволът ги е взел под собствената си закрила. Може би сега все пак ще ни ги предостави.

— Прекалено беше да простреля месаря през капака, а на другия да счупи крака! Бедният човек, загина от мизерна смърт.

— Не е чак толкова голяма загуба — каза Баруд ал Амасат сурово. — Отдавна ми се пречкаше на пътя и само ни създаваше неприятности. Човек не можеше да каже една поверителна дума. Затова, като го доведохте в колибата, веднага го цапнах здравата с приклада.

Ужасно! Тъмничарят беше убит от този, когото той беше освободил! Сега деянието му само си отмъщаваше. Четиримата подлеци бяха истински адски изчадия.

— Хайде да решаваме, защото времето минава! — каза Сандар.

— Да ги нападнем при колибата!

— Не — отвърна Манах ал Барша. — Там е прекалено светло. Негодниците ни виждат, а тогава с нас би било свършено, защото те могат да стрелят, докато нашите куршуми не могат да им навредят. Трябва да ги нападнем в тъмнината, без те да подозират. Четири удара или намушквания и ще бъдат обезвредени.

— Съгласен съм, но къде ще го направим?

— В гората.