Пътят на кралете (том II)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том II)». Краткое содержание книги:
— Изоставям ли ви? — изсъска Каладин. Просто ме остави. Остави ме да потъна отново в апатия. Поне няма болка. — Тефт, часове и часове обмислях как да се измъкнем, но не открих изход! Садеас иска ние да умрем. Светлооките получават, каквото искат; така е устроен светът.
— И?
Каладин го остави без отговор и задърпа ботуша на някакъв войник, чиято пищялна кост явно беше счупена на три места. Така беше ужасно неудобно да го измъкне.
— Е, може и да умрем — додаде Тефт. — Но може и това да няма нищо общо с оцеляването.
Защо пък точно Тефт се мъчеше да го ободри?
— Ако не е заради оцеляването, за какво е тогава, Тефт? — Каладин най-сетне смъкна ботуша. Обърна се към следващия труп в редицата и застина.
Беше на мостови. Каладин не го разпозна, но нямаше как да сбърка кожения елек и сандалите. Лежеше до стената с проснати отстрани ръце, устата му беше леко отворена, а клепачите — спуснати. Едната му ръка беше одрана и кожата беше отмъкната.
— Не знам каква е целта — отговори Тефт. — Но ми се струва жалко да се предаваме. Трябва да продължим да се борим. Чак докато паднем, поразени от стрелите. Нали знаеш, „пътят преди целта“.
— Какво означава това?
— Не знам — рече Тефт и бързо сведе поглед. — Нещо, което чух навремето.
— Това е казано от Загубените Сияйни — подметна минаващият покрай тях Сигзил.
Каладин го изгледа. Сладкодумният азиш остави някакъв щит на купчината. Вдигна поглед. Кафявата му кожа тъмнееше на светлината на факлата.
— Това е бил техният девиз. Част от него. „Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта.“
— Загубените Сияйни ли? — обади се Белязаният, който беше помъкнал множество ботуши. — Кой намеси точно тях?
— Тефт — отговори Моаш.
— Не бях аз. Само казах нещо, което съм чувал навремето.
— Какво изобщо означава това? — поинтересува се Дуни.
— Казах ви, че не знам! — рече Тефт.
— Смята се, че това е било част от тяхното верую — обясни Сигзил. — В Юлай живеят група хора, които говорят за Сияйните. И желаят тяхното завръщане.
— Кой би пожелал да се върнат? — каза Белязаният, облегна се на стената и скръсти ръце. — Те ни предадоха и ни оставиха на Пустоносните.
— Ха! — намеси се Скалата. — Пустоносните! Глупости на равнинци. Детски приказки, дето се разправят край огнището.
— Пустоносните са били истински — отбранително отвърна Белязаният. — Всеки го знае.
— Всеки, който слуша приказки! — рече през смях Скалата. — Прекалено много въздух! Мозъците ви се размекват от него. Но всичко е наред — вие все още сте моето семейство. Само че сте по-глупавите му членове!
Тефт се начумери, когато другите продължиха да говорят за Загубените Сияйни.
— Пътят преди целта — прошепна Сил от рамото на Каладин. — Харесва ми.
— Защо? — попита той и приклекна да развърже сандалите на мъртвия мостови.
— Така — рече тя, сякаш това беше достатъчно обяснение. — Тефт е прав, Каладин. Знам, че искаш да се предадеш. Но не можеш.
— Защо не?
— Защото не можеш.
— От днес нататък сме зачислени на служба в пропастите. Няма да можем да събираме повече билки и да изкарваме пари. Това означава, че няма вече превръзки, противовъзпалителни или храна за нашите вечери. При толкова много трупове неизбежно ще се натъкнем на духчета на разложението и хората ще се поболеят. В случай че преди това не ни изядат пропастните чудовища или не ни удави някоя изненадваща буря. И ще трябва да носим моста чак до свършека на Преизподнята и да губим човек след човек. Безнадеждно е.
Мъжете продължаваха да разговарят.
— Загубените Сияйни помагаха на другата страна — твърдеше Белязаният. — Опетнени са от край до край.
Тефт се докачи от думите му. Жилавият мъж се изправи и насочи показалец към Белязания.
— Нищо не знаеш! Станало е твърде отдавна. Никой не знае какво всъщност се е случило.
— Тогава защо всички истории говорят едно и също? — поиска да узнае Белязаният. — Изоставиха ни. Точно както светлооките ни изоставят сега. Може би Каладин е прав. Може би няма надежда.
Каладин сведе очи. Тези думи го измъчваха. Може би Каладин е прав… може би няма надежда…
Правил го беше и преди. При последния господар, преди да го купи Твлкав и да стане мостови. Предаде се в една тиха нощ, когато беше повел Гошел и останалите роби на бунт. Изклаха ги. Но той някак оцеля. Проклето да е всичко, защо винаги той оцеляваше? Не мога да го направя пак, помисли той и стисна очи. Не мога да им помогна.