Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Почти свърших — извика му тя. — Защо не дойде по-рано?

— Не успях — неловко избърбори той.

— Десет минути стоя опрян на стената.

Потокът беше понесъл изпуснато стръкче кресон и той рипна да го стигне. Гребна във водата също като опосум.

— В скоро време възнамерявам да започна работа, Ан.

Тя го изгледа смаяно.

— Работа? Към някоя фирма, така ли?

Така говореха, когато ставаше дума за други архитекти: „работа към фирма“. Кимна, без да я погледне.

— Искам нещо такова. Постоянно, с добра заплата.

— Постоянно? — Ан се засмя. — Когато ти предстои да работиш цяла година по болницата?

— Няма да е необходимо да прекарвам цялото си време в чертожната зала.

Тя се изправи.

— До парите ли е въпросът? Защото се отказваш от хонорара за болницата?

Гай се извърна и закрачи нагоре по мокрия бряг. Процеди през зъби:

— Не съвсем. Може би до известна степен. — Преди няколко седмици беше решил да върне полагащото му се възнаграждение на Отдела за болнично строителство, след като се разплати с помощниците си.

— Ти нали каза, че няма значение, Гай. Решихме, че ние и двамата… можем да минем без него.

Сякаш отведнъж светът млъкна заслушан. Проследи я с поглед как намести кичур коса, но едно петно кал на челото й остана.

— Няма да е за дълго. Навярно за шест месеца, а може би и много по-малко.

— Ама защо по принцип?

— Защото искам!

— Защото искаш? Защо искаш да си мъченик, Гай?

Той замълча.

Залязващото слънце ненадейно се показа иззад дърветата и ги обля със светлина. Гай още повече се намръщи и за да не му грее, присви веждата, над която се белееше белегът от гората — струваше му се, че е дамгосан завинаги. Ритна един зарит в земята камък, но не можа да го измъкне. Нека Ан да си мисли, че решението му да постъпи на работа е последица от депресията му след „Палмира“. Да мисли каквото ще.