Трийсет и пета и други години

— Знам — пак се усмихна Саша.

— Май си образован, чиче. Ловец ли си?

— Ловец съм. А как да ви запомня, как се казвате?

Водачът се тупна с ръкавица по гърдите.

— Аз съм Евгений Егоров, а те — и посочи другарите си: — Иван Попов, Андрей Куликов, Константин Бражников, Александър Шевченко. Ще ни запомниш ли?

— Ще ви запомня. Непременно.

— Ха така. И на децата си разкажи, и на внуците: че, нали, видях героите от великия северен маратон. Е, остани си със здраве, чиче!

И те поеха напред, към Кежма, със спокойните, уверени, отработени движения на опитни скиори. Саша се загледа подире им със завист и тъга: млади, здрави, весели момчета, свободни хора, тръгнали са от Байкал за Баренцово море. В неговото юношество не се гледаше с добро око на стремежа към рекорди: спортът не е за шампионите, а за масите, за тяхното физическо възпитание. И все пак хубаво е, когато хората подлагат на изпитание силите си, своите възможности, воля и характер. И колко са щастливи те, които не знаят що е заточение, какво е да си лишен от свобода.

Вече през лятото, в един от майските броеве на вестника прочете, че петорката храбри скиори след 151-дневен пробег финиширала в Мурманск в 18 часа на 30 април 1936 година.

А тогава, след срещата си със скиорите, Саша продължи да чака отговор на писмото си до Сталин.

Ала минаха февруари, март, април, а отговор така и не дойде.

Още беше студено, в гората имаше сняг, но по него вече се мяркаха заешки и лисичи следи, все по-често прелитаха от дърво на дърво птиците, слънцето припичаше, по южните склонове снегът взе да се топи, а след седмица-две по слънчевите места вече нямаше нито една снежинка, забучаха планинските рекички, все още сковани по краищата от лед, оживяха изворите. Почти летни дни смениха виелиците, снежните вихрушки, „отзимките“, слънцето за броени часове разтапяше снега, оголваше пожълтялата трева, спаружената, слегнала се шума.

И най-сетне по Ангара тръгна ледът… Раздробен, той се слепваше в тесните проходи между островите, на резките завои, по полегатите прави отрязъци от реката, натрупваше се като гигантски бент, а след ден-два, натрошен от тежестта на напиращата от горното течение вода, с цялата си маса се устремяваше надолу с бързината и грохота на водопад. Грамадни ледени блокове се блъскаха в бреговете като тарани, рушаха ги, отцепваха малки островчета, изтръгваха и отнасяха огромни дървета заедно с цели канари, откъснати от скалистия бряг.

Ледът отмина, Ангара се прибра в бреговете си, листвениците започнаха да се раззеленяват, обвити в мъгляв скреж, сутрин в зори токуваха и шумно се спускаха на земята глухари.

По-рано Саша обичаше пролетта, тя го вълнуваше, светът се изпълваше с радост и надежда. Тук, на Ангара, пролетта означаваше самота, тъга, мрачни предчувствия. Отново до юни секваше пощата — единственото, което го свързваше със света.

Зиме ходеше със ски в гората. А пролетно време изобщо нямаше какво да прави. Вестниците, книгите, писмата бяха безброй пъти препрочетени, нямаше и с кого дума да размени. Дори и Федя замина.