Трийсет и пета и други години

Коларят подръпна поводите. Плазовете заскърцаха, шейната потегли, коларят повървя до нея, после приседна в края, пак подръпна поводите, конят продължи в лек тръс по утъпканата пътека, Саша се загледа подире им, шейната се отдалечаваше и най-сетне се скри в гората. Лидия Григориевна не се обърна нито веднъж. Не се обърна и Тарасик.

Саша остана сам в Мозгова.

По-късно, през август, по време на процеса на така наречения Обединен троцкистко-зиновиевски център, когато съдеха хора, вече лежали в затвора — не само от миналата година като Зиновиев и Каменев, а от дълги години — като Иван Никитич Смирнов и Мрачковски. Саша си помисли, че Лидия Григориевна е била изпратена в Москва именно във връзка с този процес. Но в съдебните отчети името й не се споменаваше, тъй че Саша никога не научи какво е станало с нея и с Тарасик.

След като изпрати Лидия Григориевна, той се прибра вкъщи и седна да прегледа пощата — писмата и вестниците, изпратени от Москва още през лятото и есента, бяха много.

Майка му пишеше, че е намерила студентската и шофьорската му книжки и ще ги запази, докато си дойде. Изпращаше книгите, за които я бе помолил Саша. Писмото беше хубаво, предвиждането на Саша, че молбата да намери документите ще успокои майка му, излезе правилно. Варя пишеше, че е постъпила в строителния институт, учи вечерно.

Въпреки че бележчиците на Варя в писмата от майка му бяха делнични и кратички, в тях имаше нещо окуражаващо — животът продължава, документите му са налице, чакат го, той ще може да работи като шофьор, от студентската му книжка личи, че фактически е завършил института… Вярно, това са хартишки и ако не го освободят, те няма да му потрябват. И все пак са нещо официално, веществено, някакви нишчици, които го свързват с живота. Впрочем те може да му послужат дори ако го пратят в лагер — няма да работи на сечището, а по специалността си. Отговор на писмото до Сталин нямаше — Саша не го и очакваше по-рано от февруари — март.

Той пак си пусна брада — за кого и за какво му е да се бръсне тук? Въпреки студовете януари тук не сковава снега, той караше ски, опитваше да ловува, макар и безрезултатно. Все е някаква занимавка.

Веднъж съвсем неочаквано срещна група скиори с червеноармейски островърхи шапки. Саша се дръпна от пътеката да минат: той беше сам, а те — петима.

И те спряха.

— Здрасти, чиче!

Сигурно го нарекоха чичо заради брадата му.

— Здравейте! — Саша с интерес заразглежда червеноармейците.

Никога не бе виждал тук червеноармейци. Яки млади червенобузести момчета със заскрежени вежди и клепки, с вълнени пуловери, ватирани панталони, якета с кожени яки, валенки, обшити отдолу с кожа и кече, с кожени ръкавици; шапките им бяха с топли подплати. Всеки теглеше по една малка ръчна шейна.

— Кое е това село? — попита първият.

— Мозгова.

— Точно така, Мозгова. Колко е пътят до Кежма?

— Дванайсет километра.

— Точно така — потвърди скиорът, — добре сме пресметнали.

— Вие откъде сте? — попита Саша.