Трийсет и пета и други години
- Автор: Рибаков Анатолий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Трийсет и пета и други години». Краткое содержание книги:
Виж, на занятията на историческия кръжок ходеше, кръжока водеше преподавателят по история Алексей Иванович Стражев, прекрасен учител, умен, изключителен разказвач. В кръжока работеха по теми. Саша избра историята на Великата френска революция. Работеше с увлечение. Алексей Иванович хвалеше рефератите му. Веднъж дори го покани у дома си и дълго разговаря с него по повод един негов очерк: „Сен Жуст. Опит за политически и психологически портрет“. Каза, че след време, ако Саша работи сериозно върху този период, ще му помогне да публикува някои свои работи — Саша вече бе забравил къде точно, май в някакво историческо списание или пък в бюлетина на Комунистическата академия.
Но Саша престана да се занимава с история, записа се в Транспортния институт, вярно, не загуби интерес към историята, четеше каквото му попаднеше подръка, а за Великата френска революция дори събираше книги, когато имаше възможност да купи нещо.
А сега те може да му влязат в работа! Колко добре направи, че още през зимата помоли майка си да му изпрати тези книги… Ето ги на масата. Книгите на Матиес, Жорес, преведени от френски, Льофевр и Кардел на френски, статиите на Маркс, Енгелс, Ленин за Великата френска революция, книгите на Лукин, Тарле…
Всъщност той разполага с материал. Разбира се, исторически Фудове не се печатат под псевдоним, но ако ги белетризира, ако напише очерци или разкази за Робеспиер, Сен Жуст, Дантон, Марат, за убийството на Марат, извършено от Шарлота Корде, за екзекутирането на Луи XVI и на Мария Антоанета, за борбата на якобинците срещу жирондистите, за превземането на Бастилията, за създателя на „Марсилезата“ Роже дьо Лил, за Мирабо, за Лафайет… Ами трагичната съдба на комуниста-утопист Бабьоф! Колко имена, колко събития, каква революционна романтика…
В паметта на Саша се бе запечатала повестта „Под знамето на обувката“ на Антаев за хусистките воини. Като малък я бе чел с увлечение, както и други негови повести: „Освободителят на робите“ за Линкълн, „Черната смърт“, „Под гнета на инквизицията“… Това бяха все исторически повести за деца за епохата на народните движения и революции.
Когато вече порасна, тези книги отново му попаднаха подръка, зачете ги сериозно и разбра, че повестите на Алтаев са повърхностни, наивни, сантиментални, но занимателни за деца заради фабулата си — действията на една историческа личност винаги са интересни. Друго беше най-важното: той научи, че Алтаев е псевдоним на писателката Маргарита Владимировна Ямшчикова. Ето на, цял живот под псевдоним и е преработвала исторически сюжети в занимателни книги за деца.
Може би и той ще успее да го направи. Друго ако не, поне история знае, умее да използува исторически източници, Алексей Иванович го научи.
Пък и няма друг изход.
Саша започна да пише първия си разказ за Сен Жуст. Не знаеше дали става добре, но пишеше. Ако при нов арест или обиск намерят тези листове, ще каже: „Пиша очерци и разкази за деца и юноши.“ Те, разбира се, ще се позасмеят — хайде де, намерил се „писател“. Но това не е престъпление, всеки има право да пише разкази. Те не са антисъветски, напротив, в тях се говори за революцията, която Маркс, Енгелс, Ленин са оценявали много високо. Владимир Илич Ленин я нарича велика революция.
Най-важното е да напише повечко.
Основните му разходи сега бяха за газ, Саша пишеше до среднощ, ставаше рано и пак се устремяваше към масата — в тези страници сега е неговото бъдеще, свободата му. Пишеше, пишеше, пишеше, по няколко пъти преработваше всяка страница, всяка глава, а после и целия разказ. Окончателния вариант преписваше в два екземпляра (нямаше индиго): единия за себе си, другия за майка си, знаеш ли какво може да се случи, поне разказите да се запазят. Саша бързаше, та с първата зимна поща да ги прати на майка си. Но когато преписваше за нея вторите екземпляри, пак нещо не му харесваше, отново преправяше, струваше му се, че това няма да има край.
Първите си разкази за Великата френска революция Саша изпрати на майка си чак през зимата на 1936 година.
„Имам свободно време, та се развличам с писане. Само не ги показвай на никого.“
А сега му беше тъжно и самотно, както преди. Беше му омръзнало да ходи у Лидия Григориевна — вечните спорове.
Отбиваше се само при Федя.
В неговото тясно дюкянче цареше някакъв особен уют, носеше се особена дрогерийно-бакалска миризма, също уютна, приятна, сигурно защото се различаваше от вече опротивелите му селски миризми. Тезгяхът представляваше широк дръвник, от тавана висеше кантар, напомнящ кобилица, покрай стените лавици, а по тях — тютюн, кибрит, чай на блокчета, копчета, конци, сачми и парчета олово в медни котлета, капсули и барут в тенекиени кутии, в синя хартия буци захар и парчета селско сукно, басма, дебел памучен плат, на пирони в стената висяха гердани, евтини пръстенчета, обечки, верижки…