Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Да предположим, че скочиш, но набуташ друг в дупката.
— Само Бог вижда кога пада врабчето, но и Бог не предприема нищо по въпроса.
— Що не мога да проумея какво точно се мъчиш да ми подскажеш!
— Лошото е, че и аз не мога. Ако знаех, току-виж самият аз съм го направил. Един банков касиер никога не става председател. За тая цел трябва да притежаваш куп акции. Изглежда, искам просто да ти кажа: „Грабвай всичко, което минава покрай теб. Втори шанс може и да нямаш.“
— Философ си ти, Джои — финансов философ.
— Не се заяждай. Когато нямаш нещо, все за него си мислиш. Човек, когато е самотен, си мисли за куп работи. Знаеш ли, че повечето хора живеят деветдесет на сто в миналото и седем на сто в настоящето, което им оставя само някакви си три процента за бъдещето. И старият Сатчъл Пейдж53 май е казал най-умната приказка по въпроса, която съм чувал някога: „Не се обръщай назад. Нещо може да те застига.“ Време е да се връщам. Господин Бейкър заминава утре за няколко дни в Ню Йорк. И сега му е пламнала главата.
— За какво ще ходи?
— Отде да знам? Но аз разпределям пощата. Напоследък получава сума ти писма от Олбъни54.
— Политика?
— Само разпределям пликовете. Не ги отварям. При теб винаги ли е така безлюдно?
— Около четири часа — да. Но след десетина минути ще почнат да прииждат.
— Виждаш ли? Нали ти казах, че си научил много неща. Бас държа, че не си го знаел, когато фалира. До скив. Хвани златния пръстен и ще получиш бонус — безплатно возене на въртележката.
Лекият наплив между пет и шест дойде по график. Благодарение на лятното часово време, когато внесе легените с плодове, заключи входа и пусна зелените завеси, слънцето все още бе високо над хоризонта и по улиците бе светло като през ранен следобед. После по списъка отдели продуктите за вкъщи и ги сложи в голям плик. Съблякъл престилката, облякъл палтото и сложил шапката, той се вдигна на мускули и седна на тезгяха, вперил поглед към паството си по стелажите.
— Днес нямам проповед! — каза. — Но запомнете казаното от Сатчъл Пейдж. И аз май ще трябва да се науча да не гледам назад.
Извади сгънатите листа от тетрадка от портфейла си и ги уви в самоделен плик от восъчна хартия. После отвори емайлираната вратичка към машинарията на хладилния шкаф, пъхна восъчния плик в един ъгъл зад компресора и затвори.
От лавичката под касовия апарат измъкна стария опърпан телефонен указател на Манхатън, който държаха за спешни поръчки към доставчика. На „Ф“ — „Федерално“, под буквата „П“ — „Правосъдие, Министерство на…“, пръстът му мина по колонката покрай „Антитръстов отдел“, „Митници“, „Управление на затворите“, „Федерален съд“ до „Федерално бюро за разследване“, а под него — „Служба «Имиграция и гражданство» — «Уест Бродуей» 20,227–0300, в неработно време 656–5888“.
— Значи 656–5888… 656–8588, понеже работното време е изтекло. — След което каза на консервите, без да ги погледне: — Ако всичко е честно и почтено, никой няма да пострада.
Итън излезе през задната врата и я заключи. Отнесе плика с продуктите до хотел-ресторанта „Фоурмастър“. Ресторантската част гъмжеше от пиещата коктейли тълпа, но във фоайенцето с телефонните автомати нямаше никой, дори дежурния от рецепцията. Затвори остъклената врата, остави плика на пода, нареди няколко монети върху поличката, пусна десет цента и набра нулата.
— Междуградски връзки.
— О! Добър вечер. Свържете ме, ако обичате, с Ню Йорк.
— Моля наберете вашия номер.
Набра го.
Итън се прибра от работа с пакета продукти. Колко хубаво е, когато следобедите са дълги! Тревата по моравата бе толкова порасла и тучна, че задържа отпечатъците от стъпките му. Млясна Мери с влажна целувка.
— Ливадата е лудо обрасла, мушице моя — каза. — Дали Алън няма да се навие да я окоси?
— Сега е изпитно време. Знаеш какво означава, особено в края на учебната година.
— Какъв е тоя зловещ вой от съседната стая.
— Упражнява се да говори с корема си. Ще прави демонстрация на представлението по случай края на учебната година.
— Значи се налага аз да си я окося.
— Съжалявам, скъпи. Но нали знаеш какви са децата.
— Е, да, вече започва да ми става ясно какви са.
— В лошо настроение ли си? Тежък ден ли беше?
— Чакай да преценя. Не, не бих казал. Но не съм подгънал крак от сутринта. Така че мисълта да разкарвам косачката напред-назад не ме кара да подскачам от щастие.
53
Satchel Paige (1906?-1982) — бейзболен питчър, играл от 1926 до 1953 г. — първият чернокож, увековечен в „Музея на бейзболната слава“. — Б.пр.
54
Albany — столица на щата Ню Йорк. — Б.пр.