Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Погрижете се за себе си.
— Няма значение. Вие елате тук.
За пръв път Риърдън усети, че той е по-възрастният мъж — почувства удоволствието да се грижи за Франсиско, изпитваше самоуверена, весела, бащинска покровителственост. Изми мръсотията от лицето на Франсиско, сложи дезинфектанти и лейкопласт на слепоочието му, по ръцете, по изгорените му лакти. Франсиско му се подчиняваше мълчаливо.
Риърдън попита с тон на най-красноречивото възможно възхищение, на което беше способен:
— Къде сте се научили да работите така?
Франсиско вдигна рамене:
— Израснах покрай всякакви пещи — отговори безразлично.
Риърдън не можеше да разбере израза на лицето му: беше някаква особена неподвижност, сякаш очите бяха приковани в някакво тайно видение, което изопваше устата му в израз на отчаяна, горчива, самораняваща подигравка. Не си казаха нищо, докато не се върнаха в кабинета.
— Знаете ли — каза Риърдън, — всичко, което казахте тук, беше истина. Но това е само част от историята. Другата част е онова, което направихме тази вечер. Разбирате ли? Способни сме да действаме. Те не са. Така че в крайна сметка ще спечелим ние, независимо какво ни причиняват.
Франсиско не отговори.
— Слушайте — каза Риърдън, — знам какъв е проблемът с вас. Мислех, че сте доста самомнителен, но виждам, че нямате престава какво имате в себе си. Забравете за малко богатството си и елате да работите за мен. Когато поискате ще ви наема като старши майстор. Нямате представа как ще ви се отрази. След няколко години ще сте готов да оцените и управлявате „Д’Анкония мед“.
Той очакваше взрив от смях и беше готов да спори — вместо това видя как Франсиско бавно клати глава, сякаш не можеше да повярва на гласа си, сякаш се боеше, че ако заговори, ще приеме. След миг каза:
— Господин Риърдън… Мисля, че бих дал остатъка от живота си за една година като майстор при вашите пещи. Но не мога.
— Защо не?
— Не ме питайте. Това е… лично.
Представата за Франсиско в съзнанието на Риърдън, която той ненавиждаше и намираше за неустоимо привлекателна, беше една фигура на човек, който някак лъчисто е неспособен да страда. Онова, което виждаше в очите на Франсиско сега, беше поглед на спокойно, мъчно контролирано и търпеливо понесено изтезание. Франсиско посегна мълчаливо към палтото си.
— Нали не си тръгвате?
— Да.
— Няма ли да довършите онова, което искахте да ми кажете?
— Не тази вечер.
— Искахте да отговоря на един въпрос. Какъв беше той?
Франсиско поклати глава.
— Започнахте да ме питате как мога… Как мога какво?
Усмивката на Франсиско беше като болезнен стон, единственият стон, който той можеше да си позволи:
— Няма да питам, господин Риърдън. Вече знам.
Глава XIV
Съгласието на жертвата
Печената пуйка струваше трийсет долара. Шампанското — двайсет и пет. Дантелената покривка — тънка паяжина от гроздове и лозови листа, преливащи в цветовете на дъгата на светлината на свещите — струваше две хиляди долара. Сервизът за вечеря, с оригинален дизайн, отпечатан в синьо и златно върху полупрозрачен бял порцелан, струваше две хиляди и петстотин долара.
Сребърните прибори с инициали „ЛР“ сред лаврови гирлянди в стил „Ампир“ струваха три хиляди долара. Но се смяташе за бездуховно да се мисли за пари и за това, което тези пари представляваха.
В средата на масата имаше позлатено селско сабо, пълно с невен, грозде и моркови. Свещите бяха забучени в тикви, отрязани като лица с отворени уста, от които по покривката течаха гроздове, ядки и бонбони.
Беше вечеря за Деня на благодарността и тримата срещу Риърдън на масата бяха жена му, майка му и брат му.
— Тази вечер трябва да благодарим на Бога за това, с което ние благословил — каза майката на Риърдън. — Бог беше благосклонен към нас. Има хора из цялата страна, които нямат никаква храна у дома тази вечер, а някои дори нямат и дом, и все повече остават без работа с всеки изминал ден. Направо ме побиват тръпки, когато се огледам из града. Едва миналата седмица беше, на кого мислите, че се натъкнах? На Люси Джъдсън. Хенри, помниш ли Люси Джъдсън? Живееше до нас в Минесота, когато ти беше на десет-дванайсет години. Имаше момче на твоята възраст. Изгубих я от поглед, когато се преместиха в Ню Йорк, трябва да е било преди двайсет години. Направо ме побиха тръпки, като видях в какво се е превърнала — беззъба стара вещица, увита в мъжко палто, просеща на един уличен ъгъл. И си помислих, че това можеше и да съм аз, ако не беше милостта Божия.