Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Но през цялото време той продължаваше да разцъфва, да разцъфва и да цъфти в парника на доктора и когато отнасяше у дома на роднините и приятелите си своите зимни плодове, репутацията и славата на доктора неимоверно растяха.
Един ден пред вратата на доктора застана Пол с разтуптяно сърце, хванал се за баща си с дясната си ръка. Флорънс стискаше другата му ръка. Как здраво го държаха малките пръстчета от едната страна и колко вяло и студено от другата!
Мисис Пипчин кръжеше зад жертвата с траурните си пера и извития клюн подобно злокобна птица. Тя се беше задъхала, тъй като Домби, тласкан от амбициозни планове, бе ускорил ход и сега тя дишаше шумно и хрипливо пред затворената врата.
— Е, Пол — с ликуващ глас възкликна мистър Домби. — Това е начинът действително да станеш „Домби и Син“ и да разполагаш с пари. Ти вече си почти мъж.
— Почти — отвърна детето.
Дори детското му вълнение не можа да прогони от лицето му лукавото, странно и все пак трогателно изражение, с което Пол изрече тази дума.
То предизвика леко чувство на недоволство у мистър Домби, което веднага изчезна при отварянето на вратата.
— Доктор Блимбър си е у дома навярно? — запита мистър Домби.
Човекът отговори утвърдително, а когато те влязоха вътре, той погледна към Пол, сякаш той бе малка мишка, а къщата — капан. Младият човек очевидно бе късоглед, а върху лицето му се прокрадваха слаби признаци на усмивка. Това бе просто проява на малоумие, но мисис Пипчин си втълпи, че е дързост и мигновено го сряза.
— Как се осмелявате да се хилите зад гърба на джентълмена? — тросна се тя. — И за каква ме вземате?
— На никого не се хиля и ви уверявам, че за никаква не ви вземам, мадам — смаяно отвърна младият човек.
— Банда безделници — продължи мисис Пипчин, — негодна за нищо! Идете и съобщете на господаря си, че е пристигнал мистър Домби или лошо ще си изпатите.
Късогледият човек безропотно отиде да изпълни нареждането, като скоро се завърна и ги покани в кабинета на доктора.
— Пак се хилите, сър — каза мисис Пипчин, когато дойде нейният ред, като последна в шествието, да мине покрай младежа.
— Съвсем не! — отговори той силно смутен. — Никога не съм виждал подобно нещо.
— Какво става, мисис Пипчин? — запита мистър Домби и се огледа. — По-тихо! Моля ви!
В своята почтителност към мистър Домби мисис Пипчин просто измърмори на младежа, когато минаваше покрай него: „О, прекрасен е той!“ — и остави младия човек, който бе въплъщение на кротост и глупост, разстроен до сълзи от случилото се. Мисис Пипчин обичаше да се спречква с всички кротки хора и приятелите й казваха, че няма нищо чудно в това след злополуката в перуанските мини.
Докторът седеше в огромния си кабинет, поставил глобуси и на двете си колене, заобиколен отвсякъде с книги, като над вратата се мъдреше Омир, а върху полицата на камината — Минерва.
— Как сте, сър? — обърна се той към мистър Домби. — И как се чувствува малкият ми приятел?
Гласът му бе тържествен като звук на орган и когато той замлъкна, големият часовник във вестибюла като че поде думите му (поне така се стори на Пол) и неспирно заповтаря: „Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел?“
Тъй като малкият приятел бе твърде дребен, за да се види от мястото, където седеше докторът, поради книгите върху масата, няколко пъти докторът безуспешно се опита да го зърне изпод масата. Веднага щом мистър Домби забеляза това, той помогна на доктора да излезе от затруднението, вдигна Пол и го постави върху една малка масичка в средата на стаята точно пред доктора.
— Така! — каза докторът и се облегна назад в стола, с ръка, пъхната отпред в жакета. — Сега виждам малкия си приятел. Как сте, малки приятелю?
Часовникът във вестибюла не откликна на тази промяна в начина на изразяване, а продължи да повтаря: „Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел? Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел?“
— Много добре, благодаря ви, сър! — каза Пол в отговор както на часовника, така и на доктора.
— Така! — повтори доктор Блимбър. — Ще направим ли от него мъж?