Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Оказа се, че Франсис не разполага нито с кафе, нито с чай.
— Трябва да напазарува — отбеляза Хенри, когато надникна над рамото ми в поредния празен шкаф.
Имаше само няколко бутилки скоч и минерална вода „Виши“. Взех лед, чаши, бутилка „Феймъс граус“ и ги отнесохме в сумрачната всекидневна, стъпките ни отекваха по противната пустош на светлия балатум.
— Значи не заминахте? — попитах, след като седнахме и си наляхме по чаша.
— Не.
— Защо?
Хенри въздъхна и бръкна в горния си джоб за цигара.
— Пари — и клечката кибрит просветна в мрака. — Не разполагам с попечителски фонд, за разлика от Франсис, имам само месечна издръжка. Тя е значително по-голяма от нуждите ми и години наред бях пестил. Но Бъни я изпразни. Дори и да продадях колата, пак нямаше да събера повече от тридесет хиляди долара.
— Тридесет хиляди долара са много пари.
— Да.
— Защо би имал нужда от толкова много?
Хенри издуха едно колелце дим, което потъна наполовина в жълтия кръг под лампата и се разми в мрака.
— Защото не мислехме да се връщаме. Никой от нас нямаше работна виза. Парите трябваше да ни стигнат за дълго време. Всъщност — повиши глас той, сякаш се опитах да го прекъсна, а на практика си бях поел дъх от изумление, — всъщност, целта ни не беше Буенос Айрес. Това беше само първата спирка по пътя.
— Какво?
— Предполагам, че ако разполагахме с пари, щяхме да отлетим за Париж или Лондон, някой огромен, пренаселен град, оттам за Амстердам и накрая към Южна Америка. Така по-трудно щяха да ни проследят, разбираш ли? Но не разполагахме с толкова пари, така че алтернативата бе да отлетим за Аржентина, оттам да свърнем към Уругвай — доста опасно и нестабилно място, мен ако питаш, но подходящо за целта. Там баща ми има дял в строителството. Без особени трудности щяхме да намерим място, където да живеем.
— Баща ти знаеше ли за всичко това?
— Накрая щеше да научи. Като стана дума, щях да те помоля да се свържеш с него, след като стигнехме там. Ако се случеше нещо непредвидено, той щеше да ни помогне, дори да ни изведе от страната, в случай че се наложи. Иначе никой друг нямаше да знае.
— Би ли го направил за теб?
— С баща ми не сме близки, но аз съм единственият му син — изпи остатъка от скоча и раздрънка леда в чашата. — Както и да е. Въпреки че нямах пари в брой на разположение, имах кредитните си карти, което бе повече от достатъчно. Оставаше ни само да решим проблема с парите, с които да живеем там. Това бе задачата на Франсис. Както знаеш, с майка му живеят с лихвите от попечителски фонд, но имат право да теглят на година до три процента от основните авоари, което възлиза на около сто и петдесет хиляди долара. По принцип това не се случва, но на теория и двамата могат да го направят, когато си поискат. Ролята на попечителите се изпълнява от адвокатска кантора в Бостън, във вторник сутринта напуснахме къщата в провинцията, отбихме се в Хампдън за няколко минути, за да си съберем багажа с близнаците и се отправихме към Бостън, където се регистрирахме в „Паркър хаус“. Прекрасен хотел, знаеш ли? Не? Дикенс е отсядал в него по време на посещенията си в Америка.
Франсис имаше среща с адвокатите си, а близнаците трябваше да довършат някакви неща в паспортния отдел. За да се вдигнеш и напуснеш страната се изисква доста по-сериозно планиране, отколкото си мислиш, но ние се бяхме погрижили почти за всичко. Щяхме да излетим на следващата вечер и сякаш нищо не можеше да ни се изпречи на пътя. Безпокояхме се малко за близнаците, но нямаше да е голям проблем, ако се наложеше да изчакат десетина дни и да ни последват по-късно. Аз самият трябваше да свърша някои неща, Франсис ме бе уверил, че получаването на парите е проста работа, само трябвало да отиде до центъра и да подпише някакви документи. Майка му щеше да разбере, че ги е взел, но какво можеше да направи, след като бе заминал?
Но той не се върна, когато каза, изминаха три часа, после четири. Близнаците се прибраха, тримата точно си бяхме поръчали обяд, когато влетя изпадналият в истерия Франсис. Парите за тази година били изчезнали, разбираш ли. Майка му изтеглила и последния цент от главницата още на първи януари и не му казала. Гадна изненада, още по-гадна при създалите се обстоятелства. Опитал какво ли не — да заеме пари срещу самия попечителски фонд, да ипотекира един вид лихвите си, което, ако разбираш малко от фондове, е най-отчаяната крачка, която може да се предприеме. Близнаците настояваха да потегляме и каквото сабя покаже. Но… Положението беше много сложно. Веднъж тръгнали, не можехме да се върнем, а какво щяхме да правим, когато пристигнем? Да живеем в къщичка на дърветата като Уенди и Изгубените момчета98? — въздъхна. — Та ето ни, с опаковани куфари, готови паспорти и без пари. Ама буквално нямахме нито цент. Обсъждахме надълго и нашироко, накрая решихме, че единствената ни възможност бе да се върнем обратно в Хампдън. Поне за известно време.