Хартиени градове
- Автор: Грийн Джон
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: „Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-1080-6
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Хартиени градове». Краткое содержание книги:
След тази луда нощ Кю пристига в училище, за да установи, че Марго е изчезнала, оставяйки след себе си тайнствени следи. Момчето е объркано – за него ли са те? Трябва ли да се впусне слепешката в търсене? Кю и този път не се колебае. И внезапно се оказва във вихъра на вълнуващо приключение – нещо между пътепис, детективска и любовна история. А с разкриването на всяка следваща следа открива, че момичето, в което е влюбен, не съществува.
— „Човешкият език е като уасаби“ — започна да ме имитира Лейси с престорено дебел, нагъл глас, а аз си мислех, че не е възможно да звуча точно така. Обърнах се към нея, а тя добави:
— Всъщност мисля, че езикът на Бен е като слънцезащитен крем. Здравословен е и трябва да се прилага без ограничения.
— Току-що повърнах в собствената си уста — каза Рейдар.
— Лейси, току-що уби ентусиазма ми да продължа да говоря по темата — добавих на свой ред.
— Иска ми се да прогоня този образ от съзнанието си — каза Рейдар.
— Самата идея е толкова оскърбителна за обществото и неговото добруване, че власите са се принудили да забранят да се произнася по телевизията словосъчетанието „Езикът на Бен Старлинг“.
— И наказанието за нарушаване на тази забрана е или десет години затвор, или едно облизване/ баня с езика на Бен Старлинг — каза Рейдар.
— И всички — казах аз.
— Избират — усмихна се Рейдар.
— Затвора — завършихме заедно.
Тогава Лейси го целуна пред нас.
— Господи, господи, помогни ми — викаше Рейдар и размахваше ръце пред лицето си. — Ослепях, ослепях!
— Спри се! Започваш да депресираш Дядо Коледа!
Накрая се събрахме в официалната столова на втория етаж. Бяхме двайсет души. Аз се облегнах на стената, главата ми беше на няколко сантиметра от портрета на чернокожия Дядо Коледа на пурпурен фон. Имаха от онези много големи ъглови дивани и всички бяха скупчени там. Имаше бира в охладителя, но никой не пиеше. Всички си разправяха истории един за друг. Повечето ги знаех — истории от лагерите на бандата, истории за първи целувки, други истории на Бен Старлинг, но Лейси не беше чувала нито една от тях, а те винаги звучаха смешно, дори в онази нощ. Не се обадих, докато Бен каза:
— Кю. Я кажи как ще идем на връчването на дипломите?
— Чисто голи под тогите — засмях се.
— Да! — каза Бен и отпи от напитката си.
— Дори няма да си нося дрехи, че може да реша да се преоблека в последния момент — каза Рейдар.
— И аз! Кю, закълни се да не носиш дрехи!
— Заклех се! — казах аз и се усмихнах.
— И аз се присъединявам — каза приятелят ни Франк. И после други прегърнаха великата идея, но момичетата решиха да останат настрани. Иди разбери защо.
Рейдар каза на Анджела:
— Отказът ти да направиш това с мен ме кара да поставям под въпрос фундамента на нашата любов.
— Нищо не разбирате! Не че ни е страх да излезем по тоги и голи под тях. Просто всяка от нас вече си е избрала роклята.
Анджела посочи Лейси и каза:
— Точно! И да се надяваме да не духа вятър.
— Надявам се да е ветровито — каза Бен. — Нищо по-полезно от свежия бриз за най-големите топки в света.
Лейси засрамено скри лицето си в ръце.
— Трудно гадже си ти! — каза тя. — Трудно, но пък си заслужава!
Всички се засмяхме.
Това харесвах най-много в моите приятели. Просто да си седим и да си разказваме някакви истории. Истории с прозорци, истории с огледала. Не се обаждах, само слушах — историите в главата ми не бяха така смешни.
Не можах да спра мисълта за края на всичко. За края на училището. Беше ми хубаво да стоя малко встрани от компанията и да ги гледам. И хубаво, и тъжно, но не кофти тъжно, а хубаво тъжно. Ето защо само слушах и се оставих на този вихър. Радост и тъга ведно, оставих ги да се въртят и да се удрят една в друга, позволих им да наберат сила, да стават по-остри след всеки удар. И после сякаш гръдният ми кош се пукна, разтвори, но не по онзи болезнен, неприятен начин.
Тръгнах си в полунощ. Някои решиха да останат до по-късно. Но имах вечерен час, а и не ми се оставаше повече. Майка ми дремеше на дивана, но щом ме видя, седна.
— Хубаво ли беше партито?
— Да, много яко.
— Като теб — каза тя с усмивка. Сравнението ме порази като изключително смешно, но не казах нищо. Тя стана, прегърна ме и ме целуна по бузата. — Щастлива съм, че съм ти майка — каза.
— Благодаря.
Легнах си с Уитман, намерих онази част, която ми бе харесала, там, където казва как през цялото време слуша операта и хората.
И след като слуша през цялото време, казва: „… бит съм от горчива, яростна градушка“. Това беше перфектно. Мислех си: слушаш хората, за да можеш да си ги представиш, и чуваш всички красиви и ужасни неща, които те сами причиняват на себе си и на другите, но в крайна сметка цялото това слушане те разголва пред хората много повече, отколкото хората, които се опитваш да чуеш, се разкриват пред теб.
След всичкото обикаляне из псевдоградовете и след опитите ми да я чуя, резултатът беше следният: Марго Рот Шпигелман не се пропука, не се отвори. Пропуканият, разтвореният, разголеният бях аз. Няколко страници след това, след слушането и оголването, Уитман пише за цялото това пътешестване, което е възможно само като си представяш, и там изброява местата, които можеш да видиш и опознаеш само с едно сядане на тревата. „Дланите ми са покрили континенти“, пише той.