Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Йожен-Оливие дълго време не можа да заспи, макар да му се беше паднал, както го уверяваше дьо Лескюр, спален чувал „с гъши пух, с каквито по-рано алпинистите са спали направо върху леда“. Беше му наистина топло, наистина меко, но само щом затвореше очи, му се привиждаха всякакви дивотии – хурии-сукуби, долепващи до него алените си устни, тежките си гърди, посягащи към него с ледените си грабливи пръсти. От докосванията им цялото му тяло се стягаше, той се стряскаше и се будеше. При това успокояващото жужене на генератора отдавна беше замлъкнало и в подземието цареше глуха тъмнина.
Когато се събуди за трети или четвърти път, Йожен-Оливие с облекчение дочу тихи гласове. Живи звуци, сега вече мога и да заспя, помисли си той, усещайки как тялото му се отпуска. Кой и какво говори нямаше значение, важното е, че тишината вече не го обгръщаше в черния си плащ.
Обаче съзнанието му все пак успя да се закачи за откъслечна реч. Говореха свещеникът и Валери.
— По това време малките момиченца трябва да спят – в гласа на отец Лотар се долавяше как се усмихва. – Заспивай, Валери!
— Разкажи ми приказка – настояваше детето.
— Е, добре – въздъхна отец Лотар. – Само че не много дълга, разбрахме ли се?
— Но не и много къса.
— Добре. Искаш ли да ти разкажа приказката, която най-много обичах, когато бях дете? Мама често ми я разказваше преди сън. Трябва да ти хареса. Това е приказката за Стария Крал, неговите четирима паладини* и замъка му в планината.
[*Паладин – висш придворен, благородник, рицар. – Бел.ред.]
— Разкажи ми я – Валери тихичко се прозя.
— Имало някога едно семейство – също потискайки прозявката си, подхвана отец Лотар, – в което децата от столетия, щом пораснели, ставали Рицари на Светия Граал. Нали знаеш какво наричаме Граал, Валери?
— Чашата за Причастие. Казваш, че са ставали монаси и свещеници, нали?
— Да. А Старият крал станал архиепископ. Но отначало той много дълго странствал по света, учел черните хора да вярват в нашия Господ Иисус Христос. През онези години той живеел в бамбукови колиби, чийто покрив протичал по време на дъжд. Трябва да кажем, че там валели много силни и продължителни дъждове. Много пъти можел да се удави в някоя от огромните бурни реки, които прекосявал с лодка или малък сал, за да отслужи меса на отсрещния бряг. Така той остарял по време на тия скитания и станал Стария крал.
— Епископ ли?
— Да. Архиепископ. И ето че веднъж той си помислил, че много му е домъчняло за Прекрасната Франция. Целият съм побелял, казал си Старит крал, не ми е останало още много да живея. Я да прекарам дните си там, където съм се родил. Черните хора много плакали, те не искали Старият крал да ги напуска. Но Старият крал им оставил млади свещеници, които да служат месата, а той се завърнал у дома. Но как само се било променило всичко у дома през дългите години, които той прекарал в гъстите гори! В свещения град Рим започнали да управляват един след друг лоши папи. Трябва да ти кажа, че те били лоши по съвсем особен начин. Вечният град и преди познавал други лоши управници, например, такива, които много обичали парите, а нали това не подобава никак на един папа, или пък просто не много добри. Но за такива неща всеки отговаря сам след смъртта си, нали? Важното е папата добре да се оправя с папските дела.
Йожен-Оливие се подсмихна, разбрал, че отец Лотар разправя на Валери за Втория Ватикански събор, а отгоре на всичко и за разкола. Хубави приказки му е разказвала майка му край детското креватче, няма що! Сигурно още оттогава си е мечтаела синът й да стане свещеник.
И той е станал, веднага си отговори сам Йожен-Оливие. Свещеник, който не би захвърлил на земята свещеническия си сан, за да се спаси с бягство.
— А новите папи започнали да съсипват месата – продължи отец Лотар. – Освен това съсипвали църквите и олтарите. На Стария крал това никак не му харесало. Той свикал благородни рицари-юноши и ги отвел в планината.
Аха, Екон в Алпите, помисли си Йожен-Оливие.
— Там те се заселили в един стар-престар замък и пазели Светия Граал. Старият крал направил Мнозина от юношите свещеници. Всичко било добре, но един въпрос не давал мира на Стария крал: ами какво ще стане, когато той умре? Нали свещениците ги назначава само епископ. Значи сегашните вярващи ще си имат меса, а техните деца и внуци няма да имат. Защото дори и най-младите ученици на Стария крал все някога ще умрат. И тогава той помолил папата, тогавашния лош папа: „Разреши ми заедно с приятеля ми, Стария херцог да назначим млади епископи. Моите вярващи искат внуците им да имат не твоята фалшива меса, а истинска!“