Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Обикновено водата изцяло закрива входа – каза свещеникът. – Внимавай, хлъзгаво е!
Не особено голямото помещение, някъде около шейсет квадрата, до което ги изведоха стъпалата, явно не се наводняваше, както платформата. Притиснато от ниския таван, застлано с линолеум, то беше натъпкано с някакви сандъци и увити в парцали и найлон предмети.
— Тук, освен всичко друго, е и главният църковен склад – каза отец Лотар, докато развиваше нещо, напомнящо с очертанията и с големината си на малък хладилник.
— Бомбоубежището е къде по-комфортно.
— И къде по-достъпно, не забравяй това. Прекалено лесно е да бъде открито, макар че досега Господ ни е пазел. Но там имам само едни мощи, а пък и те са скрити надълбоко. Колкото по-надалеч сложиш нещо, толкова по-наблизо ще го намериш. Е, сега ще включим електричеството, а след това може и да светнем лампите. Аз не бих се отказал от един горещ чай, а ти, млади Левек?
Йожен-Оливие, озадачен от оптимистичните перспективи, обрисувани от свещеника, се вгледа в появилия се разопакован метален предмет с неясно предназначение.
— И какви са тези, да ме прощавате, Ваше Преподобие, вторични суровини?
— И аз не знам как точно му е името, пък и едва ли си го чувал. Невероятно много антикварни предмети могат да бъдат открити по кьошетата. Когато намерихме това нещо, то събираше прах, без да е влизало в употреба не по-малко от седемдесет години. Обаче нищо му няма, работи. Казваме му генератор. Какво, не ти е много ясно, нали? – Отец Лотар доволно се засмя, като търсеше нещо из сандъците. – Ще ти обясня по-простичко, това е слаб локален източник на електричество, който работи с нафта. Има и бензинови. Мисля, че такъв би работил и с газ за горене, ако му налееш. А-ха, ето я нафтата! Я подръж за малко фенера!
— Прилича на консервена кутия, която дълго са я удряли с чук – каза с недоверие Йожен-Оливие. – Вие, Ваше Преподобие, изглежда, имате навика да показвате нагледно на грешниците, че чудесата са възможни. Във всеки случай, ако този предмет задейства дори една електрическа крушка, да не говорим за нагревател, ще сметна това за истинско чудо.
— Е, щом толкова ти се искат чудеса… – Отец Лотар наведе тубата с нафта. – С помощта на тази, както ти непочтително се изрази, консервена кутия, сега ни предстои да сложим в ред цялата станция. Да я осветим, да я подсушим, изобщо, доста работа ни чака.
— А как работи това нещо?
— Сега ще видиш. – Отец Лотар се зае с резки движения да дърпа някакво въженце, все едно че палеше мотор на лодка.
Скоро железарията започна да бръмчи не по най-приятния начин, обаче в резултат на това бръмчене светнаха крушките на тавана. В светлината им, която изглеждаше ослепителна заради скорошния мрак наоколо, се оказа, че линолеумът на пода е зелен, а стените са облицовани с бели плочки.
— Я изтичай да видиш дали и на платформата свети?
Йожен-Оливие изтича по стъпалата. Допреди малко залята с вода, малко черна и отвратителна в тъмното, платформата, осветена от десетина лампи, изглеждаше направо уютна.
— Свети!
— Е, аз от дете знам да се оправям с генератора. – Отец Лотар постави в средата на стаята електрическа печка. – Откакто се помня, в нашия замък имахме точно такъв.
— Свещите са по-добри, във всеки случай, за замък.
— Разбира се, че имахме и свещи. В един часа след полунощ, когато устройството се изтощаваше, беше безполезно да щракаш копчетата му. А ако ти се наложи да ставаш през нощта, и да не искаш, трябва да запалиш свещ. А освен всичко останало, това нещо имаше отвратителния навик да се изтощава и гасне тъкмо когато си на най-интересната страница от книгата. Беше ми забранено да чета на свещ. – Отец Лотар се усмихна, бършейки с носна кърпа оплесканите си с нафта ръце. – Там е работата, че бяха ни отрязали тока, прокаран в селото. Един от местните богаташи, май собственик на верига магазини „Всичко за домашните животни“, много се ядосваше, че такова едно живописно кътче земя (заедно със замъка) е собственост на бедняци, които не са в състояние да го ремонтират според стандартите на петзвездните хотели. Все си представяше, завалията, какъв солариум би направил в донжона*1 и какъв кегелбан*2 – в розариума. Затова ни правеше постоянно разни дребни пакости, та дано майка ми в края на краищата продаде замъка. Един прекрасен ден ни сервираха чудовищна сметка за ток, която нямаше никакъв начин да платим, след което ни срязаха жицата. Да ги съдим, беше твърде скъпо. Само че злощастният мосю Грандие не беше предвидил, че ние от десет поколения назад сме се оправяли между тези стени без каквото и да е електричество. Наложи ни се да си монтираме генератор, прадедите ни и това не са имали, който, разбира се, не можеше да поддържа хладилните агрегати, но нали затова са зимниците. Така че не му се уреди въпросът. После, то се знае, се забърка такава каша, че вече и на мосю Грандие не му беше до чужди замъци.