Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
— Здравей, дете на мъченик – каза тя, широко отворила очите си с цвят на лазур. От раната на ръчичката й, с която тя по навик махна кичура коса от лицето си, избиваха капки алена кръв. И до лакътя се виждаха засъхнали на струи червеникави петна.
Йожен-Оливие с досада си помисли, че Жана щеше да е скътала, както винаги, някакъв подарък за момиченцето. А в неговите джобове нямаше нито шоколадче, нито цветно топче, нито дори парченце ярка пластмаса.
— Щом не се обаждаш на дядов внук, значи още не си разбрал. – Валери се нацупи. – Глупчо!
— Възможно е да сте прав, мосю Дьо Лескюр – замислено каза отец Лотар. – Възможно е. Между другото, позволете ми да ви представя Йожен-Оливие Левек. Мосю Дьо Лескюр, Йожен-Оливие, прави в нашата община същото, което е правел твоят дядо в катедралата „Нотр Дам“. Той е министрант.
— А в ежедневието съм букинист – благо се усмихна старецът. – Имам малко магазинче в гетото Дефанс. Под прикритието му уча младите на латински. Латинския няма как да го знаеш по рождение, колкото и ревностен католик да си. Ако някой път сте в настроение да си спомните за това обстоятелство, заповядайте. Всеки ще ви упъти как да ме намерите.
— Едва ли нашият млад приятел ще успее да научи кой знае колко дори да започне веднага – с горчивина отрони отец Лотар.
— Вземи бонбона си, Валери – отвлякъл вниманието на детето, старецът се извърна към отец Лотар и се взря в него с пронизващия поглед на избеляло сините си очи. – Ваше Преподобие, наистина ли нещата са чак толкова зле? Днес просто не приличате на себе си. Още като влязох усетих, че сте обтегнат като струна и почти звъните.
Странно защо този Дьо Лескюр смята така, помисли си Йожен-Оливие. На него самия пък свещеникът му се беше видял същият като миналия път. Само дето… само дето май е малко по-разговорлив. Все пак за какво ли си бяха говорили те, всичките, три часа с оня арабин? Не бива да се пита, войниците не задават въпроси.
— Дори още по-зле – отец Лотар се засмя невесело. – Статуквото престава да действа. Единствената ни цел сега е да внесем своите поправки в тази промяна.
— Искам нова броеница – намеси се Валери с леко фъфлене, понеже устата й бе заета с бонбона. – Задниците ми я взеха и я стъпкаха. Подгоних ги, защото се ядосах. Те избягаха. Но броеницата ми е съвсем стъпкана, вече за нищо не става. Много вкусно бонбонче, дядо Венсан. И е с малко алкохол, нали?
— Сега ще ти донеса кутията, да си избереш самичка – каза старият министрант, но гласът му беше безизразен като на човек, който не мисли за онова, което говори.
Той отиде до отдалечения ъгъл, донесе оттам голяма кутия и я сложи пред Валери. Момиченцето отвори капака й и ахна, сякаш бе видяло нови играчки. Кашонът беше претъпкан с торбички и калъфчета, превързани с шнурчета, връзки малки скапуларии*. Моментално изгубило интерес към всичко друго, детето започна да вади новите броеници – от светло и тъмно дърво, с копринени шнурчета и на верижки, от цветно стъкло и от пластмаса, с кръгли и с овални мъниста, големи и малки. Разпятията на броениците също бяха различни – изрисувани върху дърво и дървени с инкрустация, метални…
[* Скапуларии (от пат. saularium – нарамник) – първоначално, намятано през раменете и гърдите парче плат, символизиращо част от облеклото на един или друг католически монашески орден, който носят монасите, а също и миряните в знак на особено уважение и почит към този орден. По-късно парчето плат започват да заместват с малки платнени иконки с изображение на Богородица или различни светци, които са покровители на този монашески орден. – Б.ред.]
— Червенички като корали, не, не ги искам, не искам и черни – нареждаше тя тихичко. – Не искам дървени, искам прозрачни като кехлибарчета.
— Пийнете топъл шоколад, Дьо Лескюр. Само че ще трябва сам да си потърсите мляко, някъде имаше цял чувал мляко на прах. Ако пък искате, има и чай. Утре ни чака труден ден, трябва да се подкрепим и да отпочинем.
— Няма значение, ще пийна обикновено какао, само с вода. Във всички случаи е по-добре от чая, не е френска тази напитка. Много хора ли ще дойдат, Ваше Преподобие?
— Около двеста от нашите и почти два пъти повече от Съпротивата.
— Доста.
Ето значи защо трябва да се подсушава всичко тук и да се сглобяват пейки от дъски и празни туби! Само че защо ли им е на бойците от Съпротивата да правят някакво общо заседание с вярващите?