Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Йожен-Оливие изведнъж усети, че повече изобщо не му се яде. Само навикът никога да не оставя нищо недоядено в чинията си (дори и да няма чиния) го принуди да продължи да дъвче бисквитата, внезапно изгубила всякакъв вкус в устата му.
— Но и това не е краят на историята! – Отец Лотар потопи на няколко пъти пакетчето, за да стане чаят по-силен. – През пролетта на същата година един от почетните членове на журито на конкурса, собственик на известна верига от ресторанти, се самоубил. Как мислиш, каква е била причината? Рейтингът на ресторантите му паднал с три пункта! Което ще рече, че във всички справочници започнали да го споменават с три реда по-надолу в сравнение с преди. Само се замисли, млади Левек! Надявам се, разбираш, че аз, свещеникът, би трябвало да смятам самоубийството за един от най-непростимите грехове.
Йожен-Оливие си замълча, най-после преглътнал последната хапка от бисквитата. Той не смяташе, изобщо не смяташе, че не е бил прав, когато преди няколко дни желаеше да го удари токът, но се радваше, че отец Лотар няма как да знае за това.
— За най-страшния от греховете, защото е най-непоправим. Но повярвай ми, че понякога ми е много трудно да осъдя самоубиеца. Както е известно, Господ не ни изпраща изпитания, които да са свръх силите ни, но какви сили трябват понякога на човека! Колко трудно е да осъдиш например майка, която се е самоубила, защото е загубила детето си. Моля те да вникнеш в това, наистина е много важно! Той не се е разорил. Още по-малко пък го заплашвал глад, а през тогавашното време гладът, истинският глад, чукал с костеливата си лапа по прозорците на мнозина. Той не загубил любим човек, нито доброто си име. Просто станал по-малко популярен, от което страдало честолюбието му. Може да си е представял как злорадстват познатите му. И това се превърнало за него в достатъчна причина да стъпче най-скъпоценния Божи дар – живота! Господи, трябва ли да се учудваме тогава, че изпаднали в такава дребнавост, загубихме страната си, нашата Прекрасна Франция, „възлюбената дъщеря на църквата“!
Поразен от необикновеното вълнение на свещеника, Йожен-Оливие мълчеше потиснат. Междувременно в стаята беше станало съвсем топло и се дишаше по-леко – влагата изчезваше.
— Тогава майка ми е била едва на шестнайсет години – продължи отец Лотар с по-спокоен глас. – Но успяла да осъзнае колко ужасна е цялата тази история. Тогава тя учела в един от льофевристките пансиони. Тамошните преподаватели си имали, разбира се, своите странности, но в сравнение с обикновените училища льофевристките изглеждали просто като обители на здравомислието.
— Ваше Преподобие, а какво друго трябва още да направим? – попита Йожен-Оливие, усещайки смътно, че ако свещеникът днес каже още нещо, което да го кара да се замисли за взаимоотношенията между хората и религиите, мозъкът му със сигурност ще зацикли.
Генераторът бръмчеше, напомняйки по нещо щурец зад печката. Долу откъм платформата се дочу звук на стъпки, които след малко закънтяха по стъпалата. Но това със сигурност нямаше как да са „сарацини“.
— Когато подът на станцията изсъхне, ще трябва да измайсторим колкото се може повече пейки от онези дъски – бодро откликна отец Лотар. – Мисля да закрепим дъските с тиксо към празни туби, които да служат за крака. О, ето ви и вас, мосю Дьо Лескюр.
— Не съм сам, Ваше Преподобие – каза влезлият. Йожен-Оливие го позна веднага по хванатите на опашка снежнобели коси. Беше видял този старец в бомбоубежището в параклиса.
След него като прилеп се плъзна малка сянка. Йожен-Оливие, затоплил се край електрическата печка, изведнъж го побиха тръпки. Валери! Беше страшно да гледаш почернелите от мократа кал малки стъпала на босите й кървящи крачета. Но нещо още по-страшно, за което той беше забравил, се спотайваше в нея самата.
— Дядо Венсан ми обеща ябълково бонбонче, ако се скрия тук с него – изрече тя със звънливото си гласче. – Дори две бонбончета. Но аз не обичам да ме носят на ръце през калта. Прекалено много кал има, тя е навсякъде. Трябва да вървиш през нея със собствените си крака, затова вървях самичка.
— Едва ли присъствието й тук е уместно, но напоследък нещо ме е страх да оставям това дете на улицата – тихо каза старецът на отец Лотар. – Те, разбира се, много се страхуват от нея, но още повече я мразят.
Валери се доближи до Йожен-Оливие и той с изумление забеляза нещо, на което не бе обърнал внимание преди това. Разчорлените и немити коси на момиченцето, неговата отдавна изгубила първоначалния си цвят мъжка тениска, мръсното му телце – всичко това, разбира се, би трябвало да мирише не особено добре. Обаче нямаше никаква лоша миризма. От Валери се излъчваше само едва доловимият аромат, който излъчват цветята, за които се смята, че не миришат – водните лилии, лалетата. Влажен мирис на свежест.