Момичето от влака

– Добре ли си, Рач? Сякаш... не си на себе си.

– Просто съм малко уморена – отговарям. – Не се чувствам много добре. Мисля, че е най-добре да си легна.

Тя ме оглежда внимателно. Знае, че не съм пила, винаги познава, но вероятно си мисли, че съм готова да започна. Но  това не ме вълнува сега, в момента не мога да мисля и за нея. Взимам чашата с чай за Скот и ѝ казвам, че ще се видим сутринта.

Спирам пред вратата на стаята и се заслушвам. Вън е тихо. Завъртам внимателно дръжката и отварям вратата. Той лежи в същата поза, в която го оставих, с ръце покрай тялото и затворени очи. Чувам тихото му неравно дишане. Заема повече от половината ми легло и аз се изкушавам да легна до него, да сложа ръка на гърдите му и да го утеша. Но вместо това започвам да кашлям тихичко и му подавам чашата с чай.

Той отваря очи и сяда.

– Благодаря – измънква и поема чашата от ръката ми. – Благодаря ти, че ми предложи... подслон. Това е... не мога да ти опиша какво е за мен, откакто тази история излезе наяве.

– За случилото се преди години ли?

– Да.

За мен си остава загадка как таблоидите са се добрали до тази информация. Имаше какви ли не предположения, някои сочеха за източник полицията, други Камал Абдик, трети Скот.

– Но това е лъжа, нали? – поглеждам го аз.

– Разбира се, че е лъжа, но това дава в ръцете им мотив, нали? Изгражда основната им версия – Меган е убила бебето си и някой – бащата на детето – има мотив да я убие. Десет години след това.

– Това е смешно.

– Да, но знаеш ли какво казват други? Че съм си измислил тази история не само за да я покажа като престъпница, но и да изместя подозренията от мен към непознат мъж. Някой от миналото ѝ, за когото никой не знае.

Сядам до него на леглото, толкова близо, че бедрата ни се докосват.

– Какво мислят следователите за това?

Той вдига рамене.

– Всъщност не разбрах. Питаха ме какво знам за тази история. Дали съм знаел, че е имала някога дете. Какво е станало с него? Знам ли кой е бащата? Казах им, че не знам нищо, че това са врели-некипели и тя никога не е забременявала... – Гласът му отново се пречупва. Той спира и отпива от чая. – Попитах ги откъде идва тази информация и как е стигнала до вестниците. Те се извиниха, не можели да ми кажат. Но аз мисля, че е той, Абдик.

Скот въздъхва дълбоко, звучно и продължава:

– Не разбирам. Не мога да проумея защо ще разказва такива неща за нея. Какво се опитва да направи? Явно е разтревожен от нещо.

Припомням си мъжа, с когото се срещнах онзи ден, сещам се за спокойното му изражение, мекия глас, топлина в очите. Беше на светлинни години от тревогата. Но опасна усмивка...

– Недопустимо е да публикуват такива неща. Трябва да има някакви правила...

– Не могат да петнят така името на мъртвите – казва Том. Замълчава за момент, после продължава: – Увериха ме, че няма да пуснат в публичното пространство информация че е била бременна. Поне засега. Докато не разберат със сигурност.