Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Моля те, не се прави на герой, Нус-Нус. Не бъди прекалено смел.
– Тази вечер трябва да положа клетва, че ще дам живота си за нашия султан.
Наблягането на думата "нашия" не остава незабелязано. Очите ѝ се напълват със сълзи.
– И въпреки това – прошепва тя – бих предпочела да се върнеш като страхливец, но жив, отколкото да останеш само спомен за храбрец.
– Берберските жени поръчват на мъжете си да не се връщат, ако бъдат победени. Плутарх казва, че жените от Спарта увещавали синовете си да се върнат с щитовете си или върху тях. В ганайското племе Асанте има поговорка, че жената е тази, която вкарва желязото в меча на мъжа. Толкова ли са различни англичанките?
– Знаеш твърде много – изрича тъжно.
– Знанието никога не е твърде много. Човек не може да живее единствено в своята глава.
– Убедена съм, че не си скучен учен.
– Аз пък, милейди, не съм убеден в нищо. Всъщност това не е истина. Има нещо, в което съм убеден.
– И какво е то? – Стисва ръката ми още по-силно. Усещам всеки от пръстите ѝ поотделно, а кожата ми се събужда от това чувство. Как мога да разкрия сърцето си пред жена, която очаква дете от друг мъж и този мъж е моят господар?
– Би било предателство да го изрека на глас.
– Аз мисля – проронва нежно, – че е светотатство да не го направиш. Но не бих те накарала да пожертваш себе си. – Тя слага пръст върху устните ми, за да запазя мълчание.
Хващам китката ѝ, за да отместя пръста ѝ, навеждам глава и я целувам леко, докато всичко в мен тръпне от копнеж.
Светът се завърта, а може това да съм аз? Мога да се закълна, че за един кратък миг почувствах ръката ѝ да притиска тила ми, да ме придърпва към себе си. Но той отминава, тя се отдръпва и просто стоим и се взираме един в друг. Цялата чудовищност на случилото се надвисва над нас като планета, която се е стоварила помежду ни през покрива на шатрата. Може да ме екзекутират за това, което направих току-що – глупава, безразсъдна постъпка; същото може да сполети и Алис. В този момент Амаду, разочарован от безплодното търсене на храна, изскача бърборейки изпод покривката на дивана и нарушава напрежението помежду ни.
С огромно усилие слагам второто си лице и правя поклон.
– Дано си добре, Алис. Надявам се бебето да се роди лесно. – Тръгвам си бързо, а сърцето ми блъска в гръдния ми кош, сякаш се опитва да изхвърчи, за да остане с нея.
Същата вечер полагам клетва за вярност над Салих ал-Бухари, изящен том на няколко века, поднесен като дар от главнокомандващия на Хеджаз, Баракат бен Мохамед, пазител на свещения град Мека. По тази причина Исмаил го цени изключително и го взема със себе си при всяко пътуване, държи го в собствената си шатра и го оставя да бъде носен от кон с прекрасни накити (същото животно, за което бях поръчал торба за фъшкии със златна бродерия на пазара в Мекнес).
Има поверие, че трябва да прекара последната си нощ в лагера с първата си съпруга. Нанасям подробностите в дневника сутринта преди първата молитва.
Преди слънцето да е напълно изгряло, Исмаил се сбогува със сънения Абделазиз.
– Скъпи приятелю, грижи се добре за жените в харема ми, за съпругите и синовете ми. Ако нещо им се случи, ще наредя да бъдеш влачен от мулета.
Очите на великия везир се ококорват от ужас; тогава императорът избухва в шумен смях.
– Толкова е лесно да те подразни човек, Абду.
След закуска поемаме на път: седемхилядна кавалерия и хиляда и петстотин пешаци. Прекосяваме Мелуия при брода, горещият дъх на конете вдига мъгла наоколо ни и когато се обръщам назад към лагера, виждам нещо като армия от фантоми, придвижваща се между световете.
20
През първата нощ след онази целувка не заспах, в един момент се реех главозамаяно във висините, а в следващия стигах до терзание. Накрая тормозът взе връх; след няколко дни не съм особено поумнял въпреки всичките часове, прекарани в мисли за това, при все че неизвестността и старанието да се крепя на коня насочиха съзнанието ми в по-практична посока. Сега, след изтощението върху седлото, спя по-добре от години насам, независимо от ниските температури и твърдата земя, върху която лежа. Условията в планината са трудни, никога не съм изпитвал такъв студ. Замръзват дори космите в носа ми и сълзите в очите ми, а урината ми прилича на желе. Научавам се да дишам бавно, за да не чувствам пробождане в гърдите. Султанът ни пришпорва безмилостно, подтикван от собственото си нетърпение да срази бунтовниците. Щом става ясно, че фургоните с багаж ни бавят, той без капка съжаление се отказва от легла, маси, кандила – всичко, за което е нужно време и не може да бъде носено от муле. Той се примирява със същите условия като нас, спи върху наметало на земята и яде същата отвратителна храна като всички останали. Започвам да изпитвам някакво уважение към Исмаил като към мъж, който понася трудностите с по-голяма лекота от обучените войници. Досега го бях възприемал като деспот, сластолюбец, побъркан, който използва властта, за да удовлетворява маниите и желанията си. Вече започвам да виждам мъжа, който стои зад титлата, който е започнал живота си като по-малкия син на низш военачалник, далеч от властта, който е кроил планове, схеми, борил се е по пътя към трона и го е отвоювал от останалите претенденти и врагове; мъжа, който е решен да обедини кралството, да разшири границите му, да създаде династия и да остави великолепно наследство след себе си. Освен това забелязвам по-ясно отвсякога религиозния плам, който го бута напред: без значение от започването на Рамадан, той се грижи за бързината и силата на цялата си армия. Въпреки че при залез слънце гладните ни тела се тресат като поразени от треска и много от хората падат от конете от умора, Исмаил не показва никакви белези на неудобство и тревога и винаги се уверява, че конете са добре обгрижени, преди да си позволи сам да почине.