Момиче на пружина

Множество жълтокартци се тълпеше около входовете на кулата, китайци от Малая, мъже и жени, които не губеха надежда, че някой ще ги наеме дори по това време на деня, в разгара на следобедната жега. Опитваха да изглеждат жизнени, да покажат, че в костеливите им крайници има излишни калории, които са готови да изгорят срещу минимално заплащане.

Всички зяпнаха колата на Торния лорд. Когато вратата се отвори, до един коленичиха, като вълна, и се поклониха смирено на човека, който им осигуряваше жилища, на единствения човек в Крунг Теп, който се беше нагърбил с техния товар, който им осигуряваше защита от червените мачетета на Малая и черните палки на белоризците.

Хок Сенг плъзна поглед по превитите гърбове на своите сънародници, запита се колцина от тях познава лично, за миг дори се изненада, че не е сред тях сега и също не се унижава с тройния почтителен поклон пред господаря.

Кучеебеца го поведе в мрака на кулата. Топуркане на плъхове и воня на потни тела долитаха от горните етажи. Спряха пред две зеещи асансьорни шахти. Кучеебеца се наведе към пиринчена рупорна тръба и извика команда с рязък авторитетен глас. Зачакаха. Кучеебеца изглеждаше отегчен, Хок Сенг криеше грижливо тревогата си. Някъде отгоре се чу тракане, прещракване на зъбчати колела, стържене на метал в камък. Асансьорна клетка се спусна бавно в едната шахта.

Кучеебеца отвори решетката и влезе в асансьора. Жената, която работеше с контролното табло, освободи спирачката и изкрещя в рупорната тръба, преди да затвори с трясък решетката. Кучеебеца се усмихна на Хок Сенг от вътрешността на кабината.

— Изчакай тук, жълтокартецо. — А после изчезна нагоре в мрака на шахтата.

След минутка хората, изпълняващи ролята на баласт, се появиха във втората шахта. Измъкнаха се в коридора и хукнаха като стадо към стълбището. Един от тях спря погледа си на Хок Сенг и очевидно го взе за поредния бежанец.

— Няма място. Повече хора не му трябват.

— Да, да, разбира се — измърмори Хок Сенг, но мъжът вече тичаше нагоре по стълбите, сандалите му плющяха заедно със сандалите на другите от групата, устремени към небето и поредното спускане в шахтата под формата на баласт.

От мястото си Хок Сенг виждаше знойния тропически блясък на жежкия ден като далечен правоъгълник, полепнал с бежанци, които зяпаха бездейно улицата, жени и мъже, които нямаше какво да правят, нито къде да идат. Жълти карти се мотаеха по коридорите. Бебета плачеха, слабите им гласчета отекваха в нажежения бетон. Някъде от горните етажи долиташе грухтенето на любовници. Хората правеха секс по коридорите като животни, без да се свенят, защото уединението беше невъзможно. Всичко това му беше познато до болка. Не беше за вярване, че някога и той е живял в същата сграда, потял се е в същия обор.

Минутите се точеха бавно. Дали Торният лорд не беше променил решението си? Кучеебеца трябваше да се е върнал вече. Нещо помръдна в ъгъла на полезрението му и Хок Сенг се сепна, но когато се обърна, видя само сенки.

Понякога сънуваше, че Зелените ленти са се превърнали в чешърки, че могат да чезнат и да се появяват където най-малко ги очаква — докато си полива с вода главата в банята, докато загребва от купичката си с ориз, докато клечи в клозета… — просто се появяват с мъждене от празния въздух, грабват го, изкормват го и набучват главата му на улицата за назидание. Точно както бяха направили с Нефритен цвят и с по-голямата сестра на Първата съпруга. Точно както бяха направили със синовете му…