Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Вътре чакаха още двама уелми, мъж и жена с остри черти като на Джафит. В средата на стаята три къси пейки бяха подредени като квадрат, отворен от едната страна. Жената бутна Мейгрейт между тях.
— Седни!
Мейгрейт се отпусна на влажния под. Тримата уелми се настаниха на пейките и се загледаха отгоре надолу в нея. Носът на слабата кокалеста жена се извиваше като острието на брадва. Въпреки студа носеше сандали на бос крак, костите на тесните грозни стъпала изпъкваха под кожата и вените. Мейгрейт настръхваше от вида й — нещо не беше наред в нея, във всички уелми…
Накрая погледите им станаха непоносими и тя сведе глава. Жената отвори уста.
— Значи се казваш Мейгрейт?
И нейният глас чегърташе, лицето й беше непреклонно.
— Защо дойде тук?
Мейгрейт не продума. Въпросът прозвуча повторно. Та пак не каза нищо. Тримата уелми се поклащаха на скамейките си, слятата им воля я обгръщаше, лишаваше я от сетивата й, притискаше я. Сърцето й биеше все по-трудно. Устата й пресъхна.
— Дайте ми вода, моля ви — дрезгаво помоли Мейгрейт.
— Ще пиеш, когато отговориш на въпросите ни — отсече жената.
— Коя беше помощничката ти? — попита Джафит. — Накъде тръгна?
Мейгрейт мълчеше. Знаеше си, че отвори ли уста, няма да може да спре.
— Как се промъкнахте във Физ Горго?
— Кой те изпрати?
— Защо твоят господар или господарка иска Стъклото?
— Стъклото ли? — неволно се учуди тя.
— Огледалото на Аакан! — сопна се жената. — Защо го иска?
Мейгрейт седеше безмълвна; въпросите се сипеха като удари. Сега уелмите я плашеха повече и от Игър. У него поне се долавяше нещо човешко, у тях — не.
— Кои сте вие? Защо ме измъчвате? — изпъшка задавено накрая.
— Ние сме уелми. Аз съм Вартила — отвърна жената. — Игър е наш господар. Във всичко му се подчиняваме.
Задушаващото покривало на волята им я обви още по-силно и породи подозрението, че проникват в ума й и че зададените на глас въпроси са по-маловажната част от разпита. Усещаше ледено боцкане в слепоочията.
Това се проточи дълго и макар че не се покоряваше, Мейгрейт сякаш се смали на пода, а уелмите се извисиха великански. Нямаха умора. От жажда губеше гласа си. И мисълта й се изтощаваше, защото я изпълваха видения как уелмите с радост биха я изтезавали. Не… не с радост, а с удовлетворение. Не ги разбираше. Струваше й се, че не различават добро и зло, увлечени от желанието да изпълнят заповедите на господаря си. И затова щяха да са доволни, ако с изтезания постигнат целта си.
Часовете се изнизаха и цялата й глава се замрежи от гъстата паяжина на болката. А още никой не я бе докоснал.
Може би около пладне на втория ден след залавянето й в стаята й влезе още един уелм. Всички се скупчиха в ъгъла за малко. Мейгрейт не схвана новината, но явно беше лоша за тях, защото щом вестоносецът излезе, чу другите трима да си говорят:
— Над нас властва опасно слаб господар — промълви Джафит, сякаш станал още по-мършав и стар.
— Така е, но що да сторим? Без господар сме нищо.
— Длъжни сме да бъдем силни — натърти Вартила. — Не бива да губим повече време с тази.
Върнаха се по местата си на скамейките.
Джафит протегна ръка и дланта му опря в гърлото й. Пръстите бавно се плъзваха надолу. Студени и горещи нишки плъзнаха навсякъде в плътта на Мейгрейт. Натискът отново я прикова към пода, в гърдите й се надигаше отвратителен, смахнат кикот. Кожата й настръхна, все едно някакъв паразит я гризеше и пихтиестото му тяло се издуваше в нея.
В някакво притаено кътче на душата й замъждука гняв от посегателството, разгоря се мудно, но накрая избухна неудържимо.
Самата тя дори не долови точния миг, когато вдигна към Джафит ръка с разперени пръсти, забрави всички предупреждения и наставления от дългогодишната си подготовка и стовари върху него цялата мощ на своето побесняло от болка съзнание.
Уелмът млъкна насред думата, която изричаше, застина като изваяние, на цялото му лице се избиха червени петна и той тупна по гръб на пода. Лицето му се гърчеше, ръцете му се увиваха конвулсивно около тялото.
„Прекалих, а пък и закъснях — сгълча се Мейгрейт. — Още един от присъщите ми недостатъци“.
Другите двама не шавнаха. Мъжът бледнееше, пръстите му се впиваха в ръба на скамейката. А Вартила се усмихна като привидение и Мейгрейт се стъписа.
— Джарк-ун трябва да научи за това — обади се Вартила към мъжа. — Помоли го да дойде.
— Още не се е върнал.
— Значи ще го потърсиш, щом се върне. Тази тук ме безпокои. Много сила има в нея. Длъжни сме да научим кой я е изпратил. Може би ще е по-лесно да пречупим другата.
Вратата се отвори. Игър надвисна над всички. Носеше дебело наметало, по шапката му още искряха капки, по ботушите му лепнеше черна кал.