Внезапни завършеци

О, да, Шеведая се бе движила сред най-изгубените и пропадналите. Но когато пристъпи през рушащия се вход на Херцогския приют в Талинс, тя вече не беше сигурна, че някога е виждала толкова мизерно място.

— Да не би да приютява сифилитици? — изграчи тя и закри устата си с ръка.

Наоколо се стелеше вонята на немити от векове тела или мити ежедневно с изпражнения и оцет. Когато очите на Шев постепенно привикнаха към адския сумрак, тя видя отвратителните очертания на хора от неопределени раси и полове, които се въргаляха пребити от бой, пияни от кръв, пияни от мъка и просто пияни. Хора, които се измъчваха едни други. Които измъчваха себе си. Хора, които със собствените си ръце се тласкаха в спасителните обятия на смъртта. Някои лежаха в собствения си бълвоч, с всяко издишване изпускаха мехури, а мъничко куче (или голям плъх) стръвно лочеше в другия край на локвата. Звукът, който Шев беше помислила за дълго наливано питие, всъщност идваше от някакъв мъж със свалени панталони, който пикаеше, сякаш без край, в мръсна тенекиена кофа, докато бъркаше в носа си с кривия си пръст. В тъмния ъгъл други двама, или може би трима, тихо пъшкаха под методично движещ се плащ. Шев се надяваше, че те просто се чукат, но не беше готова да се обзаложи на това.

Беше минало много време, откакто бе таяла някакви надежди за човешката раса, но дори да се беше запазило нещо, то щеше да рухне в този миг.

— Бог ни е изоставил — прошепна тя и присви очи с напразната надежда, че нечистите образи няма да се запечатат завинаги в съзнанието ѝ.

И основен експонат в този музей на разврата, главна оплаквачка на погребението на всичко достойно, върховна жрица на този последен храм на доживотното поклонение пред самосъжалението, самопренебрежението и саморазрушението беше не кой да е, а отдавнашната най-добра приятелка и най-зъл враг на Шев: Джавра, Лъвицата от Хоскоп.

Тя седеше на разнебитена маса, отрупана с празни кани, полупразни бутилки, мазни купички и чаши, монети, жетони и препълнени пепелници, няколко лули за чага и поне една за хъск, и омачкани, зацапани карти, пръснати като безумни конфети. Срещу нея се бяха разплули трима войници на Съюза. Единият имаше брада и белег. Лицето на другия заслужаваше толкова доверие, колкото и изцапаната с повърнато мутра на плъха, а третият беше отпуснал главата си назад, устата му беше широко отворена, адамовата му ябълка стърчеше остро от тънкия му врат и леко потреперваше от хъркането му.

Рижата коса на Джавра беше замотана на кълбо и покрита с пепел, слуз, храна и неща, които беше невъзможно да се разпознаят. Които не трябваше да бъдат разпознати, за да не се обиди Бог до такава степен, че да сложи край на това съществуване. Съдейки по всичко, тя отново се беше била в ямата. Кокалчетата на пръстите ѝ бяха омотани с окървавени бинтове, голото ѝ рамо — защото беше изгубила някъде ръкава на неописуемо мръсната си риза — беше покрито с драскотини и струпеи, а половината ѝ лице беше в синини.