Дребната старица, която наруши всички правила

В центъра за задържане на обвиняеми с мярка за неотклонение в район „Солентуна“ ухаеше на ново и чисто и наистина беше по-приятно, отколкото в старите килии за арестанти в полицейското управление „Кроноберг“. Въпреки това всичко беше малко в повече, отколкото Марта беше готова да понесе наведнъж. Тя крачеше с високо вдигната глава и се опитваше да бъде спокойна и сдържана, но всъщност беше доста раздразнена.

Преди всичко не можеше да разбере защо полицаите в „Кроноберг“ трябваше да се държат толкова грубо. Все пак петимата бяха отишли доброволно при тях, за да признаят за престъпленията си. Вместо да ги посрещнат с благодарност, тези униформени типове се държаха едва ли не злобно. Едно беше ясно – никой не уважаваше възрастните хора. Когато Ана-Грета се разплака заради изчезналите картини, а Кристина разказа как ги е украсила допълнително, на полицая му дойде до гуша. Той се обади на началника си и поиска всички да бъдат поставени под арест. Разпитваха ги още малко и накрая ги задържаха с мярка за неотклонение с основанието, че има вероятност да извършат престъпление – след като вече си бяха признали за него!

– Хайде, по-живо!

Марта усети как някой я смушка в ребрата и един служител на затвора я поведе към помещението за приемане на нови задържани. Тя влезе в стая, която изглеждаше доста стерилна и миришеше на прясно дърво и пластмаса. Сложиха я да седне на стол в малкото студено антре пред широка стъклена стена и я оставиха да чака.

След известно време Марта видя от другата страна на стъклото няколко души с тъмносини пуловери и вежливо им помаха. Сигурно това бяха куките. Тя си повтори думата още няколко пъти – „куките“. Знаеше, че затворниците наричат надзирателите по този начин. След като вече беше там, не искаше да се изложи – щеше да даде най-доброто от себе си, за да изглежда на място. Беше чувала за тормоз над задържаните в „Кроноберг“, както и за други ужасни неща, затова се налагаше да бъде нащрек.

Отвори се прозорче и един от пазачите надзърна през него.

– Добре дошла – каза той.

Марта си помисли, че това звучеше странно. Все едно надзирателите смятаха, че да отидеш в затвора, е като да отидеш на почивка. Последва разговор, в който пазачът я попита как се чувства, дали пие някакви лекарства, има ли нужда от специална диета и какво очаква от предстоящия си престой в затвора. Освен това Марта трябваше да предаде часовника си, дамската чанта, пръстените, гривната и другите си лични вещи, а след това да се преоблече в затворнически дрехи. Надзирателите искаха веднага да виждат кой е престъпник и кой не е – и Марта трябваше да признае, че в нейния случай наистина нямаше да им е лесно. Затова прие, че затворническата униформа беше добра идея. На пръв поглед тя изобщо не приличаше на престъпник, особено когато използваше проходилката си.

Щом процедурата по приемането приключи, Марта беше отведена в килията си. Нейната беше една от множество еднакви килии по дълъг коридор, боядисан в сиво, с примигващи флуоресцентни светлини на тавана. Марта спря и дълбоко си пое въздух. Изглеждаше точно като по филмите.

– Това е – каза надзирателят и отвори вратата на помещението.

Килия № 12 много приличаше на нейната каюта във ферибота до Финландия, с една важна разлика: за съжаление, тук тя беше попаднала във втора класа. Помещението със сигурност не беше повече от десет квадратни метра, а може би дори шест или седем. Имаше душ и тоалетна, но нямаше място за нищо друго освен койка, закована за пода маса, лавица и няколко нестабилни на вид пластмасови кукички, на които да окачи дрехите си. Веднага щом влезе в килията, Марта беше обзета от неприятното усещане, че е в капан. Преди това си представяше, че е на вълнуващо пътешествие, но изведнъж си даде сметка, че е подложена на наказание.

Надзирателят затвори вратата и тя усети как безпокойството й нараства. Огледа се и откри, че горната част на лавиците и гардероба е увиснала. В стаята нямаше нищо, което да се мести – нямаше дори капак на тоалетната чиния или закачалки. Целта беше никой да не може да се нарани или да се обеси. Безпокойството на Марта се превърна в паника. Ако най-модерният център за задържане с мярка за неотклонение изглеждаше по този начин, и другите затвори нямаше да са по-добри...

Тя отново погледна кривата лавица и гардероба. Във ферибота до Финландия мебелите бяха равни и правоъгълни, но корабът се клатеше. Тук всичко беше накриво, но пък подът беше неподвижен. Човек винаги трябваше да се съобразява с нещо в живота; никога нищо не беше идеално.

Марта се утеши с мисълта, че ще остане тук само докато си получи присъдата, а след това щяха да я преместят на друго място. Само дето нямаше да е същото място, на което щеше да бъде Умника. Тя тежко се отпусна на койката и се отдаде на самосъжаление. Умника й липсваше, а не искаше дори да си представя как се чувства Кристина. На Ана-Грета също нямаше да й е лесно – тя възлагаше големи надежди на Гунар от кораба.