Възходът на номер Девет

— Тате? Къде си?

— Кой е там? — вика в отговор единият от пазачите.

Осем се телепортира, а аз наблюдавам. Тя стои неподвижна, заслонила очите си срещу светлината на фенерчетата им. Голяма артистка е. Изглежда съвсем убедително като изгубена и обезпокоена.

— Търся татко си. Виждали ли сте го?

— Какво правиш тук, за бога, малко момиче? Знаеш ли кое време е? Къде са родителите ти?

Те тръгват към нея, а Елла започва да хлипа, което кара мъжете да се заковат на място.

— Ей, успокой се, няма нужда от сълзи — казва по-едрият с успокоителен тон.

Елла спира водния поток и произнася с по-висок глас.

— Не ме докосвайте!

— Ей, ей, никой не те докосва — казва другият силно обезпокоен.

Те се споглеждат и двамата, доста объркани и без да знаят какво да правят с нея.

— Пет, Марина — прошепва Осем. Той е зад гърба ми, а двата сандъка са под мишниците му. — Трябва да намерим лоралита. Сега! Тя не може да отвлича безкрайно вниманието им.

Притичваме към центъра на Стоунхендж. Двамата с Осем започваме възможно най-бързо да проверяваме под всеки камък, който намираме. Остава ни да проверим още няколко, когато чуваме мъжете да се приближават към нас. Елла ги следва по петите, подсмърчайки.

— Добре, мисля, че е време за още едно отвличане на вниманието — казва Осем и изчезва отново.

Той се материализира откъм външния кръг от камъни, опира ръцете си в един от вертикалните блокове и започва здраво да го бута. Не мога да направя нищо друго, освен да стоя и да го гледам, изпаднала в ужас. Големият камък се разклаща и после бавно се накланя назад. Тогава пада и хоризонталният блок. След това Осем започва да вика:

— Помощ! Помощ! Камъните падат! Стоунхендж се събаря!

Направо ще го убия. Свивам ръцете си в юмрук и осъзнавам, че все още държа в ръката си един камък. Навеждам се и внимателно го оставям на мястото му.

Пазачите хукват в посока на гласа на Осем и изкрещяват ужасени, щом осветяват падналите камъни. По-дребният пазач се скрива между два вертикални блока, но твърде късно. Всички те са свързани и групово се килват надясно. Хоризонталната плоча, която стои над тях, се приземява с глух звук върху земята. Гледам с отворена уста как камъните се накланят един по един и падат подобно на домино.

— Код черно! Код черно! — По-едрият пазач изкрещява разтревожено в радиостанцията си, после я захвърля на земята. Той обвива ръцете си около един от масивните вертикални блокове, който е все още прав, и се опитва да му попречи да падне. Но напразно. Големите камъни продължават да падат.

Осем се появява до мен. Навежда се и вдига два малки камъка и най-неочаквано бледа синя светлина озарява краката му.

— Намерих го! Елате тук! — прошепва развълнувано той.

Изпитвам облекчение, че намери лоралита, но вниманието ми е твърде обсебено от разрухата на Стоунхендж, за да се зарадвам. Още не мога да повярвам на стореното от него. Бясна съм. Елла притичва покрай мен, а аз се стрелвам под една от хоризонталните плочи, която е все още на мястото си, и използвам телекинезата си, за да забавя движението на блоковете.