Изповядвам

* * *

И Адриа почувства, че може би наистина да свири на цигулка, е един от начините да се справя с живота, със загадките на самотата, с очевидния факт, че желанието никога не съответства на действителността, със стремежа да открие какво се бе случило с баща му по негова вина.

Подходящият пианист се оказа маестро Кастелш, добър пианист, стеснителен, готов да се скрие под клавишите при най-малкия укор от страна на маестро Манлеу и който, както веднага разбра Адриа, беше част от голяма финансова операция на госпожа Ардевол, похарчила цяло състояние, за да може синът й да свири в Париж, в една от камерните зали „Плейел“, със сто места, от които бяха заети около четирийсет. Музикантите пътуваха сами, за да се съсредоточат в работата си. Господин Кастелш и Адриа – в трета класа. Маестро Манлеу – в първа, за да може да се съсредоточи в многобройните си занимания. Музикантите се справяха с безсънието, като си четяха нотите за концерта, и на Адриа му се стори забавно как маестро Кастелш пее и го въвежда в темата, той също се правеше, че свири, и припяваше, подражавайки му; беше гениален начин да съгласуват кой кога започва. Точно тогава влезе камериерът, за да приготви леглата, и си излезе с впечатлението, че това е купе с луди. Когато отминаха Лион и вече се беше стъмнило, маестро Кастелш сподели с него, че маестро Манлеу го държи много изкъсо, затова го моли за една услу­га: да каже на маестро Манлеу да им позволи преди концерта да се поразходят сами... защото трябва да видя сестра си, а маестро Манлеу не иска да смесваме нещата, разбираш ли?

Париж беше инсценировка, с която майка искаше да ме накара да продължа с цигулката. Без да знае, че ще промени живота ми. Защото там те срещнах. Благодарение на инсценировката. Но не в концертната зала, а преди това, когато с господин Кастелш се измъкнахме полулегално. В кафене „Конде“169. Там трябваше да се срещне със сестра си, тя дойде заедно с една племенница и това беше ти.

– Сага Волтес-Епстейн170.

– Адриа Ардевол-Боск.

– Рисувам.

– Чета.

– Ама не си ли цигулар?

– Не.

Ти се разсмя и небето влезе в „Конде“. Леля ти и чичо ти бяха потънали в разговор за своите си проблеми и нищо не забелязаха.

– Не идвай на концерта, моля те.

За първи път бях искрен и казах по-тихо умирам от страх. Това, което най-много ми хареса у теб, беше, че не дойде на концерта. Това ме накара да се влюбя. Струва ми се, че никога не съм ти го казвал.

Концертът мина добре. Адриа свири нормално, без нерви, с мисълта, че никога повече няма да види хората, събрани в залата. Маестро Кастелш се оказа отличен партньор – на два пъти, когато се поколебах, той ми помогна много деликатно. Адриа си помисли, че ако той му беше учител, може би щеше да се посвети на музиката.

Запознахме се със Сара преди трийсет или четирийсет години. Тя освети живота ми и за нея плача толкова горчиво. Девойка с тъмни коси, сплетени на две плитки, която говореше каталонски с френски акцент, сякаш беше от Русийон и никога не го бе напускала. Сара Волтес-Епстейн, която влизаше и излизаше от живота ми и която винаги ми е липсвала. Двайсети септември хиляда деветстотин шейсет и някоя година. След кратката среща в кафене „Конде“ минаха още две години, докато се срещнем отново и пак случайно. Този път на един концерт.