Златният дявол
- Автор: Ангстън Дейвид
- Серия: Нощно море #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Златният дявол». Краткое содержание книги:
На процесията й трябваха няколко минути, за да премине покрай мен. Когато най-накрая се източи надолу, видях в тъмното зад нея да се влачи един силует и тази гледка накара сърцето ми да спре.
Водеха го на въже, вързано за крака на тътрещо се босоного момче, което очевидно страдаше от силна форма на умствена изостаналост. Кривият му гръбнак го тласкаше напред, а главата му беше изкривена гротескно настрани, погледът му се рееше безумно. Докато се влачеше, фъфлеше неразбираемо, а покрай устните му бе засъхнала бяла пяна от слюнка. На фона на току-що отминалата щастлива вакханалия, видът му беше отблъскващ. Но много по-ужасно за мен бе да видя човека, когото влачеше зад себе си.
Падрето бе съблечен гол, шибан с пръчка и коронясан с венец от тръни като Христос. Въжето бе вързано за врата му, той се спъваше непохватно, докато вървеше, босите му крака бяха мръсни и кървави, а ръцете му се мятаха безпомощно във въздуха. Беше ослепен, очите му бяха прободени и сега на тяхно място имаше само черни кървави дупки.
Бях шокиран и отвратен. Догади ми се, към гърлото ми се надигнаха стомашни сокове и се изпълних с гняв. Посегнах към резето, за да отворя портата. Първият ми импулс беше да го спася, да го отведа или поне да му предложа някакво утешение. Но не можех да го направя, без да разкрия присъствието си. Шумната тълпа бе съвсем близо и веднага би забелязала всяко движение по улицата. Процесията от надрусани поклонници бързо можеше да се превърне в разгневена тълпа. И аз можех да свърша като свещеника. И какво бих могъл да направя, за да облекча ужасните му страдания, помислих си аз, докато той преминаваше покрай портата, зад която се намирах. Не можех да достигна злото, което го измъчваше. Той не можеше нито да ме чуе, нито да ме види, нито да ми проговори.
Проследих го с поглед, докато залиташе нагоре по пътя.
Когато тълпата най-накрая изчезна, открехнах скърцащата порта и излязох внимателно на улицата. Все още виждах блясъка на факлите им зад завоя и чувах гласовете и инструментите. Изглежда се качваха към върха на хълма над мен. Вдигнах поглед натам, той премина над покривите и се спря на самотен, огрян от луната кръст, открояващ се на фона на небето. Църквата бе крайната им цел.
На паважа лежеше малък предмет и аз се приближих да го разгледам. Беше маракас от боядисана кратуна, пълен със семена или чакъл, изпуснат от някой поклонник. Вдигнах го. Черната кратуна беше украсена със зелени и златни спирали и странен символ на тумбестата част: бял ромб с дълга дръжка. Напомняше ми за хвърчилата, които Дан бе нарисувал в тетрадката си. Хванах кратуната за дръжката и внимателно я разклатих. Издаде глух, драскащ звук.
Звукът на маракаса отекна в двора зад мен, но странното беше, че ехото дойде дълго след първоначалния звук. Обърнах се рязко, но не видях нищо в тъмнината от другата страна на портата. Огледах се. На улицата не бе останал никой, но отдолу приближаваха бавно призрачни силуети. Сигурно са жените с шаловете на главата от плажа, помислих си аз, тайнствените пазителки на огъня. Движеха се в малка зловеща групичка и сякаш не стъпваха, а се носеха над паважа като сенки на разперили криле гарги.
От двора долетя заплашително ръмжене.
— Панчо? — Приближих се тревожно към отворената порта и надникнах в тъмницата. Видях огряното от сребристата лунна светлина езерце и надвесеното над него черно дърво. Сянката на дървото се протягаше към мен и приличаше на куче.
— Панчо?
Изведнъж потръпнах — не беше Панчо, а черният лабрадор.
— Гракхус!
Кучето бавно изпълзя на улицата, навело тревожно глава, а очите му ме гледаха странно, сякаш принадлежаха на друго същество, което не ме познаваше.