Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Толкова беше красиво!

После мехурът се спука и той се събуди.

Аника седеше до него на леглото и държеше ръката му, затова първото лице, което видя, бе нейното.

И първата му мисъл беше, че тя е в безопасност. Той я бе спасил.

— Шшшт, не се опитвай да говориш, не още. Бран те приспа. – Тя вдигна ръката му към устните си, обсипа я с целувки, после целуна и все още болната му китка. – За да се излекуваш по-бързо. Те те измъчваха. Раниха те тежко.

— Аника…

— Не, не бива да говориш. Бран каза да го извикам, когато се събудиш.

— Чакай! Почакай малко! – Той понечи да се надигне, въпреки тревогата й, и ги почувства. О, боже, почувства следите от мъченията!

— Боли те! Бран каза да изпиеш това, ако се събудиш с болка. – Аника взе едно шишенце от нощното шкафче. – Това ще ти помогне да заспиш.

— Колко дълго? – Сойер трябваше да прочисти гърлото си и да диша през болката. – Колко дълго съм бил в без­съзнание? Заспал – допълни.

— Когато ни върна, беше нощ, после мина още една, а това е денят след нея. Не е сутрин, пладне е. Моля те, изпий го, Сойер.

— Достатъчно дълго съм спал.

— Ще доведа Бран.

Но той продължи да стиска здраво ръката й.

— Те измъчваха и теб.

— Бран и Саша ми помогнаха, аз също спах. Не толкова дълго, но не бях ранена като теб. Той те прониза с нож. Тук. – Тя внимателно докосна хълбока му. – Вече е много по-добре. Така каза Бран. Удряха те и в лицето, и…

— Да. – Той опипа предпазливо бузата си, челюстта си.

— Счупиха нещо тук. Сега само малко ме наболява.

— Ти се върна за мен.

— Разбира се. Никога не бих те изоставил. Просто тряб­ваше да… Не плачи. Хайде, не плачи!

— Знаех, че ще се върнеш за мен. – Дългите часове, в които бе чакала той да се събуди, я бяха смазали. – Не можех да се измъкна. Не можех да ти помогна. Те не спи­раха да те измъчват! Имах нещо, което не позволяваше на гривните ми да действат. Сега Бран ги оправи, но тогава не можех да счупя стъклото и да ти помогна. Исках да ги убия – особено мъжа с ножовете. Но не можех.

— Сега сме тук. – Той я погали по главата. – В безопас­ност сме и сме тук. Това е важното. Компасът?

Тя стана бързо, взе го от тоалетката си.

— Тук е. И той е на сигурно място. Ще доведа Бран.

— Какво ще кажеш за това? Имам нужда от някакви дрехи, защото съм напълно гол. Помогни ми да се облека и ще отидем заедно при Бран.

— Виждам болката в очите ти.

А под нейните имаше сенки.

— Не е толкова зле. Честна скаутска… уверявам те – поп­рави се той. – Трябва да се движа, Аника. Трябва да се движа, да хапна нещо и да разбера какво се случи, по дя­волите.

— Райли каза, че няма да заспиш отново, когато се събу­диш. – Като въздъхна, Аника се върна обратно при тоалет­ката. – Пренесох дрехите ти в стаята си. Искам да останеш при мен.

— Добре, и аз го искам. Просто ми дай някакъв панталон и риза.

Тя направи както я помоли, помогна му да се облече.

— Сойер?

— Да.

— Ти си моят герой.