Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

Очите му сякаш завряха в главата. Той запищя и про­дължи да пищи, докато гърлото му прокърви, притисна пламналите си очи, докато се опитваше да смекчи ужасната болка.

Сълзите, които проливаше, бяха кървави.

През виковете, през агонията чуваше смеха й.

И през мрака започна да вижда.

Навити като змии кичури падаха около лицето й, а на него бе изписано садистично удоволствие, докато той се гърчеше и пищеше. Въпреки това мъжът и онова, в което се бе превърнал този мъж, протегна ръце към нея.

Просител.

— Никога не моли за милост! – Нереза му се усмихна почти мило. – И не се проваляй отново. А сега се върни обратно в дупката си. – Тя махна към пещерата. – И чакай благоволението ми.

— Не ме изоставяй! Вземи ме със себе си! Вземи ме със себе си, за да мога да ти служа!

— Искаш да дойдеш с мен? – Тя започна да обикаля мястото, където той лежеше, сякаш обмисляше молбата му, дългата й черна коса шумолеше като криле.

— Отново ще стана силен! Ще ти доставя звездите! Ще ти доставя главите на пазителите!

— Думите и обещанията не значат нищо. Дай ми какво­то искам! – Тя се наведе към него. – Или болката, която те ти причиниха, ще е нищо в сравнение с моето недоволство.

— Аз ще се излекувам! Ще ти дам каквото искаш! Вземи ме със себе си, кралице моя!

— Много добре! Хвани ме за ръката.

Разтреперан от благодарност, той се протегна. Дланта, която положи в нейната, беше почерняла, кожата се лю­щеше, а ноктите бяха дълги няколко сантиметра – дебели, жълти и извити като на граблива птица.

— Ако не беше онова, в каквото те превърнах, в каквото се превръщаш, щеше да изчезнеш като останалите, които доведе тук, които се провалиха. Не го забравяй, скъпи мой.

Болката се върна. Беше разтърсваща, сякаш от огъня го хвърлиха в ледена прегръдка. Студът едва не го уби. Ко­сите му запукаха и засъскаха.

После дойде мракът, пълен мрак.

Когато отвори очи, виждаше замъглено. Нещо като стая или зала с белезници и окови, които висяха от каменни стени.

Птиците, които не бяха птици, седяха превити върху пръчки, жълтите им очи проблясваха в тъмнината.

— Тук ще живееш. Когато се промениш докрай, ще ми бъдеш от полза.

— Тъмнината… Студът…

— О, да, все още го има в теб – това, което копнее за светлина, за топлина. Много добре.

Лумнаха свещи и факли. На пръчките си птиците, кои­то не бяха птици, нададоха остри писъци и разпериха криле. Стените от камък, излъскан до блясък, отразиха хиляди светлини.

Нереза стоеше в своята черна роба с кървавочервен рубин на шията.

И някой – нещо – приклекна на пода. Кожата му бе почерняла, лющеше се и висеше, разкривайки… нещо от­долу. Ръце и крака като птичи нокти, коса, изгоряла до скалпа, покрит с проблясващи израстъци. Очи – жълти като на птиците, със змийски клепачи, които гледаха с непод­правен ужас.

Създанието започна да се движи, когато и той се раз­движи. Надигна се на ноктестите си крака, когато и той се надигна.