От любов към дъщеря ми [calibre 1.30.0]

12. От любов към дъщеря ми

177

ято винаги пътувала заедно с нея, я карал да избухва в неудържим плач. Трябвало да се връща обратно, защото не виждала пътя пред себе си.

Друг път Мериън излизала и минути по-късно я обземала налудничавата мисъл, че Халид и децата са се върнали в апартамента:

Мислех си: ами ако са се върнали, а мен ме няма в къщи? Бързо се прибирах, hq тях, разбира се, ги нямаше.

Вече не се интересувала от антикварните вещи и спряла да пътува във връзка с търговията си. Знаела, че трябва да се залови с някаква работа Халид бил изтеглил всичките им спестявания, ала не можела да се стегне и да се яви на разговор. Животът й, чийто смисъл били децата, сега бил празен и безсмислен. Стигнала дотам, че Лий Ба-лас, нейната най-добра приятелка, й се обаждала всяка сутрин, за да се убеди, че е станала от леглото.

Лий ми казваше: „Какво ще правиш днес?", а аз й отговарях: „Нищо". Тя казваше: „Не позна, няма да е нищо, ето какво ще правиш. Първо ще се обадиш в Държавния департамент, после ще вземеш душ и ще се облечеш. После ще отидеш да вземеш кореспонденцията от пощенската си кутия, след това ще дойдеш тук и ще решим какво ще правим през останалата част от деня."

Поне веднъж дневно Мериън се опитвала да се свърже по телефона с децата. Звъняла в дома на девера си в Мо-сул: голям град в Северен Ирак. Ясно било, че Халид я избягва. Най-често никой не вдигал слушалката и само понякога отговаряло някое дете, а после разговорът прекъсвал. Мериън се обаждала често и в Държавния департамент на Дон МакГлин, която се занимавала с нейния случай, но и МакГлин не успяла да направи нищо повече.

Най-сетне на 31 юли 1990 година със съдействието на иракски официални лица Халид бил принуден да се срещне с представители на американското посолство в Багдад. Мериън получила новини за децата си шест седмици след тяхното отвличане. Били добре.

Въпреки че никаква сила или закон не били в състояние да накарат Халид да върне Адам и Адора, Мериън имала основания да се чувства окуражена. Джо Уилсън, временно изпълняващ функциите на посланик и втори по ранг след посланик Ейприл Гласпай, проявил личен интерес и посветил всичките си сили, за да помогне с каквото може.

Два дни по-късно, на 2 август 1990 г., Ирак нападна Ку-

178 ^

вейт и Уилсън и колегите му се озовали пред куп други ангажименти. Мериън се почувствала даже ио-изолирана отпреди, защото вече не можела да се обажда по телефона до Мосул.

Мислех си: „Е, от това по-лошо не може да има." Но имаше.

Вцепенена, тя седяла в апартамента си и следяла Си Ен Ен. Това се превърнало в основното й занимание през следващите шест месеца.

След като се разчуло за сполетялото я нещастие, започнали да й се обаждат от местните детройтски медии, а после и от Си Ен Ен. Отначало Мериън отказвала да разговаря с тях, но Лий я поощрила да им сътрудничи: „Имаш нужда от помощ, Мериън. Може би някой ще научи историята ти и ще ти помогне."

Предаването на Си Ен Ен наистина се оказало полезно. Освен че дало на Мериън възможност да се свърже и с други жени в нейното положение, то й създало връзки в телевизионната компания. Когато Си Ен Ен прекъснало предаването на една от антиамериканските речи на Саддам Хюсейн, Мериън, която изпитвала огромна нужда от всякакви новини, се обадила и протестирала: „Искаме да слушаме всичко, което се говори, и сами да решаваме добро ли е или не."